— Каква ти е теорията?
— Ти имаш ли си понятие от астрономия, Маги?
— Не повече от това, което сама съм разбрала. Ние, бруклинците, не се занимаваме с такива неща.
— Но ти сигурно знаеш, че Земята се върти около оста си. Разбира се, ако се вярва на астрономите, приливите някога ще забавят и дори ще спрат това движение. И тогава планетата ще бъде обърната към светилото само с едната си страна, така както Луната е обърната към нас. От това следва — най-малкото човек на Земята би го виждал така, — че слънцето е престанало да изгрява и залязва.
— Ти за това слънце ли говориш?
— Разбира се — кимна Уеб. — Забавянето изисква време, много време. Не някакви си стотина или хиляди, а милиони години — той внимателно наблюдаваше за реакцията й. — Аз мисля, че пустинята е попаднала тук от много далечното бъдеще — бавно завърши извода на хипотезата. — Каква й е възрастта, не знам, но външният й вид ми дава възможност да предположа, че тя е отдалечена в бъдещето така, както палеозойската гора в миналото.
— Но аз не бях в машината на времето! — запротестира Маги.
— Няма значение! Откраднатият Хрончо се развали и стана нещо непредсказуемо. Аз мисля, че енергията, която използва, се е разтекла на всички страни, както ударната вълна при взрив. Отделни части на различни епохи са захванати от машината и са притеглени към нея. Тя още действува, но доста нестабилно. Ах, само да знаех какво ще стане с нас, ако частта, в която се намираме, се откъсне от влиянието на Хрончо?
— Надземнико, защо говориш така? — нервно произнесе Смиг. — Какво означава това, да се откъснеш от влиянието?...
Уеб се намръщи.
— Преди тази пустиня я нямало — поясни той. — Струва ми се, че вчера тук вонеше блато и растяха папрати. За теб, Смиг, на това място се прекъсна тунелът и ти сега си в друго време, въпреки че родната ти пещера е някъде наблизо. В пространствен смисъл. — а във времето — на милиони, дори на стотици милиони години. Да предположим, че докато още тъпчем този пясък, машината се изключи. Пустинята ще се окаже много стара и слънцето също. То е много по голямо от това, с което сме свикнали, но доста хладно. Това е угасваща звезда. Пустинята е измъкната от дните преди края на света. И ако тя се освободи от влиянието на Хрончо, ние ще се превърнем в пленници на далечното бъдеще.
Маги объркано замига, погледна Уеб, после пустинята.
— Нищо не разбирам — призна си тя.
Мъжът недоволно се намръщи, отвори уста да обясни още нещо, но девойката го прекъсна.
— Уеб, аз нищо не искам да разбера — възкликна тя, — погледни по-добре какво става с планината, към която се отправяме!
Напред, приблизително на около пет мили, се издигаше островърха планина, която до този миг им служеше за прекрасен ориентир. Сега тя бе изчезнала. Вместо нея, пред тях се откри далечната линия на хоризонта, трептяща във вълните на нажежения въздух.
— Изчезна и половината пустиня — зави ужасеният Смиг. — Какво става?
— Още едно изместване на времето — процеди през зъби Уеб. — Част от частта се върна в своето време. А остатъкът може да я последва всеки миг!
— Гледайте! — Маги посочи хоризонта. Аленото сияние се разсея и те видяха как през пустинята се движи тайнствен сив вал.
— Какво е това? — възкликна Маги.
— Не зная — обърка се Уеб.
Пелената се разсея напълно и започна да се вижда как валът се мени — нараства главоломно. Гребенът му побеля и на всички страни се разлетя пяна.
— Вода! — развика се Смиг. — Приливна вода!
— Троги, ти си напълно прав — изруга Уеб, — да бягаме! Ако се насочим наляво, където би трябвало да е планерът, ще успеем да се доберем до възвишението. Въпреки че и там може да се окаже прекалено ниско. Но тук, на пясъка, сигурно ще се удавим.
Те побягнаха с пълни сили. Напред излетя Уеб, по петите му го следваше Маги, а колоната завършваше трогът, чиито къси и криви крака не бяха добре приспособени за бягане. До мястото на съприкосновение между двете епохи, където започваха възвишенията, оставаше приблизително четвърт миля, но на Уеб се стори, че им предстои да тичат цяла вечност. Въпреки че се носеха като подгонени, приливната вълна ги настигаше. Шумът се превръщаше в непрекъснат рев, а водата мачкаше под себе си сухотата на пустинята като гигантско стадо диви животни. Той се обърна през рамо, като рискуваше да падне, и прецени, че ако им провърви, ще успеят да достигнат хълма.
— По-бързо! — завика той и Маги мълчаливо кимна и започна да се откъсва напред. Горещият въздух изсушаваше дробовете му и всеки удар на сърцето отекваше в ушите като взрив на бомба. Силите го напускаха, спъна се в купчина пясък и едва не падна, но по чудо се задържа на крака и продължи да бяга.