Скоро той бе стегнат като пеленаче и като се заклати, падна на земята. Двамата му спътници също бяха завързани, а Маги гледаше към него и в очите й не се четеше нищо.
СЪЕДИНЕНОТО ВРЕМЕ
Безпомощният Уеб лежеше в подножието на едно хълмче близо до Хрончо. Някъде наблизо, както предполагаше, се намираха Маги и Смиг, но не можеше да помръдне и да ги види. Повика ги, но вместо отговор, се чу виенето на вятъра.
Усмирителите не му обръщаха внимание. Като гигантски марионетки, направлявани от невидима ръка, те се суетяха около сияещия корпус, нагласяваха различни механизми и ги насочваха към Хрончо. Така работеха почти час и слънцето започваше да залязва, осветявайки в небето нежните перести облачета. Изместванията във времето непрекъснато се ускоряваха и ускоряваха. От мястото си плененият Уеб виждаше небеса с разнообразни цветове и оттенъци — тропически, технологически, изпълнени с бръмчащи апарати, дори безмълвни, чиято шир не се пресичаше и от птици. Веднъж над него увисна червеникава луна с назъбени краища и — сърцераздирателен миг — на фона на далечния хоризонт пробягаха върховете на грамадни здания, небостъргачите на родния му Ню Йорк!
Границата, която не пресичаха изместванията на времето, явно бе краят на поляната. Изглежда енергията, която излъчваше Хрончо, предизвикваше изменения на незначително разстояние. Но се забелязваше, че тази граница постепенно се приближава. На фона на редките елхови дървета пробягваха фантастични сцени: огромни кули от черен лед, блестящи коли, носещи се по разкошни магистрали, безжизнени пясъчни равнини, гигантски морски вълни, но всеки път картината възникваше все по-близо и по-близо.
— Ти трябва да побързаш, Уеб!
Гласът се раздаде някъде до него, Уеб настръхна. Той не принадлежеше нито на Усмирител, нито на Маги, нито на Смиг. Нима...
— Рон, ти ли си? — избърбори прегракнало Уеб. — РОН!
— Прав си, Уеб! Моля те само, говори тихичко.
Говори без думи!
— Значи — стисна Уеб устни и заговори беззвучно — аз съм бил прав, когато чувствувах, че ме зовеш?
— Разбира се, Уеб. Казах ти, че ще се заселя в мозъка ти. Но ще ми бъде трудно да се свържа с тебе. Това напомня, как да го кажа... като да учиш да управляваш ракета. В кабината си, приборите са на мястото си, апаратът е готов за полет и ти започваш да се учиш. И аз се научих! Понякога успявах да се появя, веднъж дори съумях да взема властта над тялото ти, когато ми се наложи...
— Това в града ли стана, когато отмъкнах този предмет?
— Тогава. И още няколко пъти. Аз, отчасти съм... — гласът му за миг се прекъсна, — отговорен за това, че целуна девойката, там, в пустинята. Сигурно това ти би направил и сам. А сега, слушай, времето е скъпо, Усмирителите скоро ще укротят Хрончо. Удаде ли им се, за нас всичко е загубено. Те ще се свържат с времето си и тогава не ни остават никакви шансове да победим. Но те са глупави, въпреки че владеят мощна наука. Докато са предоставени сами на себе си, докато не ги ръководи истински разум, който сега е на милиони години оттук, все още можем да се надяваме.
Надежда изпълни Уеб, но той се опита да я разруши с помощта на логиката.
— Рон — произнесе отчаяно, — ти не знаеш всичко! Аз така съм завързан, че не мога да помръдна, но дори да се освободя, те са осем, а аз сам. Те са до един въоръжени.
— В случая оръжието няма значение. Дори да убиеш Усмирителите, няма да ни помогне. Докато съществуват телата им, може да се проследи къде във времето се намират.
— Тогава какво ще правим?
— Довери ми се, Уеб — високопарно произнесе гласът. — Аз трябва временно да завладея твоето тяло. Бъди така любезен и не се съпротивлявай.
Уеб се отпусна и усети как в мозъка му се разпространява вълна на странно онемяване, сякаш през отвор в черепа му „наливаха“ гъста сладка течност. Тя го успокояваше, обезволяваше, но не приспиваше. Пръстите му машинално се сгънаха и размърдаха. Самостоятелно, без негово участие, размърда пръстите на краката. После мускулите се напрегнаха и отпуснаха. Рон преценяваше възможностите да управлява тялото му.
— Между другото, Уеб, ти не си разбрал досега най-важното — въжетата са живи. Да, става дума за тези ленти, които те стягат така силно. Те представляват примитивна форма на електрически живот и притежават единствен закрепен рефлекс да се обвиват около всичко, което се съпротивлява. Ако успееш напълно да се отпуснеш и останеш в това състояние няколко минути, те постепенно ще те отпуснат. Тогава ти просто, но много внимателно, ще ги свалиш от себе си, предупреждавам те още веднъж, внимателно, и ще си свободен!