Домашната помощница на Николай Фьодорович е жена с едро и пищно телосложение, не дебела, а просто едра и физически силна руска жена на около четиридесет — четиридесет и пет години. Цял живот живяла в някакво украинско село, работила като трактористка, шофьор, животновъдка. Добре готви, познава тревите и е много внимателна. Когато се вълнува говори с ясно изразен украински акцент.
Не знам откъде са я намерили синовете на Николай Фьодорович и я поставили като бавачка край баща си, но беше странно да се гледа, как интелигентният стар професор по философия общува с необразованата селска жена. Галина живееше в една от стаите на неговата вила. Добре би било да се занимава само с домашната си работа, тя добре се справяше с нея, но освен това на нея й беше нужно непременно да слуша за какво си говорим ние с Николай Фьодорович. Тя задължително си намираше някаква работа около нас, праха започваше да бърше, че и коментираше на глас, сякаш за себе си, чутото.
Този път Галина дойде да ме вземе с «Нива», която бяха купили синовете на Николай Фьодорович, за да може тя да ходи когато е нужно до града за продукти, за треви в гората и за лекарствата на техния баща. Отложих ангажиментите си и заминах с нея. Докато пътувахме из Москва, Галина мълчеше, защото караше напрегнато колата, даже капчици пот избиха по челото й докато стигнем околния път. Като излезе на познато трасе, Галина каза: «Ох, измъкнахме се». По-нататък започна да кара по-спокойно и започна бързо да разказва за своите тревоги, като смесваше украинската и руската реч.
— Такъв спокоен човек беше. В количката си по цели дни седеше спокойно човекът, книжки четеше, мислеше. Аз сутрин каша от грис или овесена ще му сваря, ще го нахраня и можех спокойно да отида на пазар, или в гората да събера тревички, лечебни за здравето. Със спокойна душа можех да замина, знаех, че той в своята количка ще седи, мисълта си да мисли или книжка да си чете. Сега всичко различно стана. Донесох му писмата, които ти му изпрати. Той ги прочете. Само два дни минаха след като ги прочете и ми казва: «Ето ви пари, Галина, идете, книжките за Анастасия да купите, после идете на пазар и не бързайте да се връщате в къщи. Останете на пазара и наблюдавайте хората. Като видите тъжен човек или с болка, подарете му книжка.» Така и направих веднъж, два пъти, а той не се успокоява. «Вие не бързайте с обеда Галина Никифоровна, — казва. — Ще се оправя аз сам, ако поискам да ям.» Но аз все пак успявах до обед.
Тези дни се върнах от пазара, отидох в книжната му стая да му дам отвара да пие… Що да видя, количката празна, а той на килима ничком лежи. Аз хукнах към телефона, хванах слушалката да извикам лекаря, както синовете ми наредиха. Номер някакъв ми дадоха специален, не като другите. Аз го набрах. «Помогнете», — викам в слушалката. А той вдигна глава от килима и ми казва: «Отменете повикването, Галина Никифоровна, всичко ми е наред, занимавам се с физически упражнения, надигам се от пода.» Скочих аз към него, веднага го вдигнах от пода, на количката го сложих. Как ще стане сам от пода, като краката му са болни. «Какви са тези упражнения,-казвам му, — когато лежи човек без да мърда на пода?» А той ми отговаря: «Ами че аз вече бях свършил упражненията и просто си почивах. Напразно се безпокоите.»
На другия ден пак се смъкнал от количката си за своите упражнения. Тогава му купих гирички, не гирички, ами еспандер май се наричаше. С дръжки и ластици — ако искаш един ластик закрепяш, за да ти е по-леко да правиш упражнения, ако искаш-четири, когато се появи повече сила. Значи купих му аз еспандер, а той въпреки това все напира да става от количката си, направо като дете неразумно, та нали сърцето му вече не младо. А като не е младо, то не бива изведнъж с нещо тежко да се занимаваш, по малко трябва, по трошичка. А той е като дете неразумен. Скоро ще станат пет години откакто работя при него, а такова не се е случвало никога. И сама не знам какво ми става на душата. Поговори с него, кажи му по — полека да се занимава със своите упражнения, щом толкова му харесва. Кажи му по трошичка…
Когато влязох в просторния кабинет на Николай Фьодорович там гореше камината. Старият професор по философия седеше, не както обикновено в своето кресло-количка, а зад голямо бюро и пишеше и чертаеше нещо. Даже външния му вид говореше за станалите в него промени. Той беше облечен не както обикновено с халат, а с риза и вратовръзка. Поздрави се с мен по — темпераментно от обикновено, бързо ми предложи да седна и веднага без предисловия попита «Как е живота» и продължи да говори. Горещо и темпераментно заговори този път Николай Фьодорович.