Николай Фьодорович, опирайки се на мебелите, се доближи до масата и взе гарафата с вода. Подпрян на стената, той се насочи към прозореца, трудно и бавно, но стигна до прозореца, на който стоеше красива саксия. От пръстта в саксията беше израснало съвсем малко зелено кълнче.
— Ето го, надигна се най-после моето кедърче. И сега ще полеят, ще го напоят моите ръце, материализирайки думите, близки на сърцето ми.
Николай Фьодорович се опря на перваза, хвана с две ръце гарафата с вода и произнесе: «Не е ли хладна водата за тебе?» Като помисли малко той напълни устата си вода, подържа я малко и подпрян с две ръце на перваза на прозореца, изпусна на тънка струя водата от устата си в пръстта около зеленото кълнче. Галина беше в кабинета по време на нашия разговор. Тя през цялото време си измисляше някаква работа, за да остане в кабинета. Ту носеше чай, ту бършеше прах, и през цялото време нещо си мърмореше, коментирайки чутото и видяното. Последните действия на Николай Фьодорович тя изкоментира по-силно:
— Ама че нещо измислил? Ами че всичките добри хора ще се учудят. Че може ли на стари години такава работа да захванеш. На количката си не иска да се вози, мъчи си старите крака, кара болните си крака да ходят. И защо на човека не му се живее? Топло е, сито е в дома му, а на него все нещо не му стига, все нещо му е малко.
Спомних си, как ме молеше Галина, обезпокоена за здравето на Николай Фьодорович, да го предпазя, само че сега не разбирах от какво и попитах:
— Какво сте намислили, Николай Фьодорович?
А той, развълнувано, но твърдо произнесе:
— Имам към Вас голяма молба, Владимир. Само ви моля, уважете стареца.
— Говорете, ако мога ще изпълня вашата молба.
— Чух, че планирате да съберете хора, желаещи да започнат строителство на екологично селище. По хектар земя искате да им издействате за уреждане на родово имение.
— Да, има такова нещо. Заявленията са вече написани от Фонда и са подадени в администрацията на няколко области. Но засега въпросът за отдаването на земята не е решен. Дават само малки парцели, за няколко семейства, а е нужно наведнъж за най-малко 150, иначе не може да се построи инфраструктура.
— Земя, Владимир ще отделят. Обезателно ще отделят.
— Добре би било. А молбата ви за какво е?
— Когато започнат да отдават земя за родови имения, а такава непременно ще отделят във всеки район на Русия, моля ви Владимир, не отказвайте на стареца. Приемете и мен в съобществото на тези хора. Искам и аз преди смъртта си да уредя своето късче Родина.
Николай Фьодорович се развълнува и заговори разгорещено и бързо:
— За себе си да устроя. За децата си и внуците. Кедърче в саксия вече отглеждам, за да посадя фиданката с моите ръце на късчето своя Родина. Няма да съм в тежест на хората. Сам ще направя всичко на своя хектар, ще засадя градина, ще посадя жива ограда. На съседите мога да помогна. Спестявания имам, хонорарите за различни статии и досега постъпват. Синовете… Каквото и да е, но никога не ми отказват материална помощ. А там ще си построя малка къщичка и ще финансирам строителството на съседите.
— Е как може такова нещо да ни сполети, — още по-високо отпреди заговори Галина, — съвсем не мисли човекът, как ще сади градината, като краката му не вървят. Че и на съседите се стяга да помага. Ой, да бяхте чули добри хора… Какво ще си помислят хората? Такава къща са му построили синовете му, живей и пей, на синовете си и на Бога благодари. А виж човекът с какво се наема. Че може ли да се измисли такова нещо на стари години. Какво ще си помислят хората за такъв човек?
Николай Фьодорович чуваше думите на Галина, но не им обръщаше внимание, или поне се правеше, че не им обръща внимание и продължи:
— Аз разбирам, Владимир, че моето решение може да се оцени като излишна емоционалност, но това не е така. Решението ми е плод на дълги размишления. Само външно може да изглежда животът ми прекрасен: вила със всички удобства, като дворец, домашна помощница, синовете ми не са на последно място в обществото — но всъщност аз бях мъртъв до запознанството си с Анастасия. Да, Владимир, така е. Представете си, вече пета година живея тук. Времето си прекарвам основно в кабинета. Никому не съм нужен, абсолютно на нищо не мога да повлияя. И синовете ми ги чака същата участ, и внуците ми. Участта да усещаш смъртта си още приживе.