— Защото всички мислеха, че споделям леглото на твоя мъж — щом видя острия поглед на Кит, побърза да добави: — Не, нямаше нищо такова. Но освен Магнус, никой друг не знае — ясно очертаните й устни се изкривиха в горчива усмивка. — Сега, след като ти се омъжи, всичко се промени. Рано или късно, някой ще реши, че съм лесна плячка. Винаги става така с черните жени, които нямат бял покровител. Не мога да продължавам да живея по този начин.
— А какво ще кажеш за Магнус? — запротестира Кит. — Той е добър човек. Всеки, който има очи, вижда, че той те обича. Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но аз знам, че и ти изпитваш нежни чувства към него. Защо го измъчваш така?
Софрония стисна устни в права, упорита линия.
— Аз съм длъжна да се погрижа за себе си.
Кит скочи от дивана.
— Не мога да разбера, какво му е хубавото да те покровителства бял мъж? Когато ти беше робиня, нали баща ми трябваше да се грижи за теб, и виж какво стана. Може би мистър Спенс няма да бъде в състояние да те защити по-добре от баща ми. Може би и той ще извръща глава на другата страна, както правеше татко. Помисли ли за това, Софрония?
— Баща ти никога не се опита да ме защити! — извика Софрония. — Никога, разбираш ли? Мислиш, че не виждаше какво става ли? Именно той ме предлагаше на приятелите си за през нощта!
Кит почувства пронизваща болка в стомаха си.
Сега, когато истината излезе наяве, Софрония не можеше да се спре.
— Понякога ги караше да хвърлят зарове за мен. Друг път си устройваха надбягване с коне. Наградата винаги бях аз.
Кит се спусна към Софрония и я прегърна.
— Съжалявам! О, много, много съжалявам!
Но гърбът на Софрония, остана напрегнат и неподатлив, под дланите на Кит. Тя я погали, изтри сълзите, промърмори извинения, че не е успяла да й помогне и се постара да намери аргументи, които да я убедят да не напуска дома, единственият, който някога бе имала.
— Не позволявай на случилото се, да съсипе остатъка от живота ти. Ти си млада. Много от робините…
— Не ми говори за робините! — Софрония се дръпна рязко от ръцете й със свирепо изражение. — Не смей да ми говориш за робините! Ти не знаеш нищо за тях! — пое си дълбоко въздух, сякаш се задушаваше. — Той беше и мой баща!
Кит замръзна. После бавно поклати глава.
— Не! Това не е истина! Лъжеш ме! Дори той не би допуснал да се гаврят със собствената му дъщеря! Бъди проклета за лъжата, която изрече!
Софрония не трепна.
— Аз съм му дъщеря, също както и ти. Взел е майка ми, когато е била само на тринадесет и я държал в тази къща, под носа на майка ти. Държал я тук, докато не разбрал, че е бременна. След това я изхвърлил обратно в робските бараки, като непотребен боклук. В началото, когато приятелите му се въртяха около мен, си мислех, че може би е забравил чия дъщеря съм. Но той не беше забравил. Просто не му придаваше никакво значение. Кръвта нямаше никакво значение, защото за него аз не бях човек. Бях собственост. Още една негърка.
Лицето на Кит бе станало бяло, като тебешир. Не можеше да помръдне. Не можеше да говори.
Сега, когато най-накрая беше издала тайната си, Софрония се успокои.
— Радвам се, че майка ми почина преди всичко да започне. Тя беше силна жена, но ако бе видяла, какво се случва с мен, щеше да се пречупи — Софрония протегна ръка и докосна Кит по бузата. — Ние сме сестри, Кит — каза й тихо. — Нима никога не си го почувствала? Нима не си усетила връзката между нас, толкова силна, че никой не може да ни раздели? Още от самото начало сме заедно. Майка ти умря след раждането ти, и те дадоха на моята майка да се грижи за теб. Но тя не искаше да те докосва, заради това, което й се бе случило. Така че аз поех грижите за теб още от самото начало. Едно дете отглеждаше друго. Спомням си как те люлеех в скута си, когато бях на не повече от четири или пет. През деня, докато работех в кухнята, ти беше до мен, а вечер играех с теб вместо с кукла. Тогава мама умря и освен теб, не ми остана никой друг. Ето защо никога не напуснах „Райзън Глори“, дори когато ти замина за Ню Йорк. Трябваше да се уверя, че всичко с теб е наред. Но когато се върна обратно, беше станала друг човек — част от света, към който никога нямаше да принадлежа. Ревнувах и завиждах, но освен това се и боях. Прости ми, Кит, за това, което се готвя да направя, но ти си имаш вече своето място в живота, и сега настъпи време, и аз да намеря моето — прегърна бързо Кит и излезе от стаята.
Не след дълго, Кейн я намери там — тя все още стоеше в центъра на стаята — натегната, като струна, със стиснати юмруци.
— Къде по дяволите са всички… Кит? Какво е станало?