Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, Софрония забеляза в очите му влага. Този силен, храбър мъж, хладнокръвно заплашил да взриви фосфатната мина, бе станал мек и нежен, като агънце.
— Ти ми причини много неприятности, жено — каза й грубо. — След като се оженим, няма да търпя повече глупостите ти.
— Нима ще се оженим, Магнус? — кокетно го подкачи тя. Положи дългите си елегантни пръсти от двете страни на лицето му и го придърпа за нова, дълбока и продължителна целувка.
— О, да, сърчице мое — отговори й той, когато най-накрая успя да си поеме дъх. — Със сигурност ще се оженим.
Глава 19
— Обвинявала съм те за много неща, Байрън Кейн, но никога не съм те считала за страхливец! — извика Кит, преследвайки по петите Кейн, докато той излизаше от конюшнята. — Магнус ще бъде мъртъв по твоя вина! Всичко, което трябваше да направиш, бе да кимнеш с глава, само да кимнеш и Спенс щеше да забрави, че Магнус го е ударил. Сега, веднага ми върни пушката! Щом не си достатъчно мъж, да защитиш най-добрия си приятел, то ще го направя аз!
Кейн се обърна, притиснал оръжието до гърдите си.
— Само опитай да се върнеш там! Ще те заключа и ще изхвърля ключа!
— Мразя те! Знаеш ли?
— Как да не знам, хиляди пъти съм го чувал от теб! Защо първо не ме попиташ какво става, преди да ми отправяш обвинение?
— Очевидно е, какво става!
— Нима?
Изведнъж, Кит се почувства неуверена в себе си. Кейн не беше страхливец, никога не правеше нещо без причина. Яростта й утихна, но безпокойството остана.
— Добре, да предположим, че ще ми кажеш какво си имал предвид, като остави Магнус сам с човека, който иска да го линчува.
— Ти така ме вбеси, че ще те оставя сама да разгадаеш мотивите ми.
Той понечи да тръгне към къщата, но Кит застана пред него.
— О, не, няма да се измъкнеш така лесно!
Кейн премести пушката на рамото си.
— Магнус не би приел ничие вмешателство, дори моето. Има неща, които един мъж е длъжен да свърши сам.
— Ти може би подписа смъртната му присъда!
— Изглежда, аз имам повече вяра в него, отколкото ти.
— Тук е Южна Каролина, а не Ню Йорк!
— Да не би да ми казваш, че най-накрая признаваш несъвършенството на родния си щат?
— Ние говорим за Ку-Клукс Клан — поясни тя. — Последния път, когато беше в Чарлстън, самият ти се опита да накараш федералните власти да предприемат действия срещу тях. А сега се държиш така, все едно не съществуват.
— Магнус е самостоятелен човек. Той няма нужда от защитник — сам води битките си. Ако го познаваше толкова добре, колкото си мислиш, щеше да го разбереш.
От гледна точка на Магнус, Кейн бе прав, но тя не можеше да понася този вид мъжка гордост. Тя водеше единствено до смърт. Докато гледаше след него, си помисли за войната, която някога бе изглеждала толкова славна и справедлива.
Кит не можа да се успокои и обикаля наоколо повече от час, когато се появи широко усмихнатия Самуел с бележка от Софрония.
„Скъпа Кит,
Не се притеснявай повече. Спенс си отиде и Магнус е добре. Ние ще се женим.
Кит се вторачи в бележката с радост и недоумение. Значи Кейн е бил прав. Но това не значеше, че е прав и за всичко останало.
Напоследък се бяха случили твърде много неща и сега я заля лавина от чувства — към Софрония, „Райзън Глори“ и към Кейн.
Тръгна към конюшнята за Съблазън, но се сети, че съпругът й й бе забранил да се приближава до жребеца. Тъничко гласче й прошепна, че за това е виновно единствено собственото й безразсъдство, но тя отказа да го слуша. Двамата с Кейн трябваше да разрешат този проблем.
Върна се обратно в къщата и намери в кухнята Луси, да бели картофи.
— Къде е мистър Кейн?
— Преди няколко минути го чух да се качва горе.
Кит изхвръкна в коридора и се втурна по стълбата. Със замах отвори вратата на спалнята.
Кейн седеше до масата и разглеждаше документите, които бе оставил там предната вечер. Обърна се с усмивка към нея, и като я видя, че кипи от ярост, повдигна въпросително вежди.
— Е?
Тя знаеше какво я пита — дали щеше да наруши неписаното правило установено между тях? Правилото, което гласеше, че спалнята е мястото, където няма да спорят, мястото предназначено за нещо друго, което бе толкова важно и за двамата, колкото въздуха, който дишат.
Не, тя не можеше да наруши това правило. Само тук безпокойството й изчезваше. Само тук се чувстваше… не щастлива… но, нещо подобно.
— Ела тук! — повика я той.
Кит отиде при него, но обидата от забраната да язди Съблазън, остана. Страхът й, че той ще прокара път върху земята й, не беше забравен. Високомерието и ината му не бяха забравени. Всичко това продължаваше да бушува в душата й, докато се отдаваше на любовните ласки, които носеха все по-малко удовлетворение, но с всеки ден, ставаха все по-необходими.