— Нима няма начин да използваш парите преди това?
— Само ако се омъжа, което няма да стане.
Но Елзбет бе дъщеря на адвокат.
— Ако се омъжиш, тогава парите ще ги контролира съпруга ти. Такъв е законът. Не можеш да ги харчиш без негово разрешение.
Кит равнодушно повдигна рамене.
— Всичко това са далечни предположения. Не се е родил още мъжът, на когото съм готова да подаря свободата си. Освен това, не съм възпитана да стана нечия съпруга. Единственото, което мога да правя, е да готвя.
Елзбет й съчувстваше, но практическите съображения надделяха.
— Ето защо, всички ние сме тук. Да се научим, как да бъдем достойни съпруги. Младите дами от академия „Темпълтън“ са известни с най-успешните бракове в Ню Йорк. Това прави момичетата завършили училището много специални. Дори мъже от Изтока идват, за да присъстват на бала по случай завършването им.
— Безразлично ми е, дори да идват и от Париж, Франция. Мен, на никакъв бал няма да ме видиш.
Но Елзбет бе обзета от вдъхновение и не й обърна никакво внимание.
— Всичко, което ти е необходимо, е да си намериш подходящ съпруг. Някой, който ще те направи щастлива. Тогава всичко ще бъде прекрасно. Няма да бъдеш повече повереница на мистър Кейн и ще си получиш парите.
— Ти си много сладко момиче Елзбет, но трябва да ти кажа, че това е най-глупавата идея, която някога съм чувала. Разбери, женитбата означава, че съм длъжна доброволно да дам на някакъв си мъж своето състояние.
— Ако избереш подходящия човек, парите могат да останат в ръцете ти. И преди да се ожените, ще го накараш да ти обещае, че ще ти купи „Райзън Глори“, като сватбен подарък — тя плесна с ръце, обхваната от ослепително видение. — Само си представи, колко романтично би било да се върнете направо в плантацията след медения месец.
Меден месец и съпруг… Елзбет, като че ли говореше на чужд език.
— Това са пълни глупости! Че кой мъж ще поиска да се омъжи за мен?
— Стани! — гласът на Елзбет внезапно прозвуча, като този на Елвира Темпълтън, и Кит неохотно се изправи.
Елзбет прекара пръст по бузата й.
— Ти си прекалено слаба, а косата ти е ужасна. Разбира се, тя ще израсте — добави успокояващо, — има прекрасен черен цвят и е много мека. Дори и сега може да изглежда добре, ако се подравни. Очите ти са прекалено големи за лицето ти, но си мисля, че това е, защото си толкова кльощава — бавно завъртя Кит в кръг. — Някой ден ще станеш красавица, така че не трябва да се притесняваш за това.
Кит се намръщи.
— А за какво да се притеснявам?
Но Елзбет не се страхуваше вече от нея.
— За всичко останало. Трябва да се научиш да ходиш, да говориш, кога да кажеш нещо и още по-важно, кога да премълчиш. С една дума, всичко, което се изучава в тази академия. Имаш късмет, че мистър Кейн е отделил толкова голяма сума за гардероба ти.
— Че за какво ми са нужни тоалети? По-добре да си купя кон.
— Конете, за разлика от училището, няма да ти помогнат да си намериш съпруг.
— Не знам как да го направя. До сега не съм постигнала особен успех.
— Не, не си — с дяволита усмивка отвърна Елзбет. — Но досега не съм била до теб, за да ти помагам.
Идеята беше глупава, но в душата на Кит се появи искрица надежда.
Вярна на дадената дума, Елзбет удържа на обещанието си и с ентусиазъм се зае с приятелката си. Подстрига косата й с миниатюрни ножички и й помогна по предметите, по които беше изостанала. Постепенно Кит престана да събаря вази по време на танците и откри страстта си към иглата, но не да бродира ръкоделие, което ненавиждаше, а да пришива екстравагантни детайли към тоалетите си, като например към училищната униформа — за което се даваха десет наказателни токи. Освен това, с лекота усвояваше френския и започна да помага на момичетата, които до скоро й се подиграваха.
Към Великден, планът на Елзбет, да си намери съпруг, вече не изглеждаше смехотворен и всяка вечер, преди да заспи, Кит обичаше да си мечтае, как скоро плантацията щеше да й принадлежи завинаги.
Кой би повярвал!
Сега, когато Софрония не беше вече готвачка в „Райзън Глори“, а икономка на плантацията, задълженията й се увеличиха.
Тя пъхна писмото на Кит в инкрустираното махагоново бюро, където съхраняваше домакинската книга с разходите и се загърна плътно в шала си, за да се предпази от февруарския студ. Приятелката й бе в академия „Темпълтън“ от седем месеца и като че ли най-накрая се бе примирила със съдбата си.
Софрония тъгуваше за нея. Кит бе по детски наивна, но разбираше много от нещата, които оставаха непонятни за другите хора. Освен това, бе и единствения човек на света, който я обичаше. Наистина, почти винаги успяваха да се скарат, дори и в писмата си, а това беше първото, което получи за последния месец.