Красавицата Лилит Шелтън би била украса за гостната на всеки мъж и към това щеше да получи десет хиляди долара от баща си.
Маргарет Стоктън с кривите зъби щеше да донесе осем хиляди в брачното си ложе. При това пееше много хубаво, което бе добро качество за една съпруга.
Елзбет Удуърд струваше само пет хиляди, но пък беше мила, добра и много хубавка. Тя бе от жените, които не би причинила на съпруга си, никакво огорчение. Определено фаворитка.
Фани Дженингс бе вън от играта. Най-малкият син на Вандервелт бе разговарял вече с баща й. Жалко, цената й бе осемнадесет хиляди долара.
Всичко това продължаваше до безкрайност, една след друга. Когато разговорът незабележимо стигна до резултатите от последния боксов мач, един от бостънските ергени не издържа.
— А какво стана с тази, за която чух да се говори? Южнячката? По-възрастната от останалите? На двадесет и една, доколкото разбрах?
Нюйоркчани дружно сведоха погледи. Накрая един от тях неловко се покашля.
— Ах, да. Това трябва да е мис Уестън.
В този момент оркестърът засвири мелодия от модерния валс „Приказки от Виенската гора“ — сигнал за появяване на дебютантките. Мъжете притихнаха.
Облечени в бели бални рокли, една след друга младите дами, започнаха да се появяват в залата, като минаваха под арката. Всяка замираше за миг, после се покланяше с изящен реверанс. Под бурни аплодисменти, те слизаха по обсипаните с розови листенца стъпала и хващаха под ръка бащите или братята си. Елзбет се усмихна толкова ослепително на най-добрия приятел на брат си, който до този момент я мислеше за голяма досадница, че той веднага промени мнението си. Лилит Шелтън настъпи подгъва на роклята си и едва не умря от срам, но като истинска темпълтънска дама, на лицето й продължи да грее лека усмивка. Маргарет Стоктън, въпреки кривите си зъби, изглеждаше достатъчно привлекателна, за да бъде удостоена с вниманието на член от най-процъфтяващия клон на фамилия Джей.
— Катрин Луиз Уестън.
В средите на нюйоркските джентълмени настъпи почти незабележимо раздвижване: леко накланяне на глави, неясен шепот. Ергените от Бостън, Филаделфия и Балтимор усетили, че става нещо необичайно, устремиха погледи към арката.
Кит бавно излезе от сянката и спря на горното стъпало. Мъжете веднага забелязаха колко различна изглежда от другите. Тя не беше опитомена домашна котка, която би се свила на кълбо в мъжките крака или би топлила домашните му пантофи до неговото завръщане. Тази жена бе предопределена да запали огън в кръвта на мъжа. С блестящи черни коси, вдигнати високо със сребърни гребени, и къдрици, които падаха върху раменете й, като буйни тъмни вълни, с леко раздалечени виолетови очи, обримчени с гъсти мигли, чиято тежест би трябвало да ги затваря, беше като екзотично животно. Една истинска пантера от джунглата — с уста по-широка, отколкото изискваха каноните на красотата, но толкова чувствена и влажна, че всеки мъж мечтаеше да пие от нея.
Роклята й бе класическа, от бял сатен, и падаше с тежки гънки към пода. В горната част на полата бяха вплетени виолетови ленти, съответстващи на цвета на очите й. Сърцевидно деколте, меко очертаваше контурите на гърдите й. Ръкавите с формата на камбанка, завършваха с широк маншет обшит с алансонска дантела. Роклята бе красива и скъпа, но тя я носеше почти небрежно. Една от виолетовите панделки се беше развързала, а ръкавите изглежда й пречеха, защото тя ги подръпваше непрекъснато нагоре, разкривайки деликатните си китки.
Напред пристъпи младият син на Хамилтън Удуърд, чиято задача бе да я придружава през залата. Най-критично настроените гости отбелязаха, че крачките й са твърде широки — не толкова, че да опозори академията, но все пак се забелязваше.
Синът на Удуърд й прошепна нещо. Тя наклони глава към него и се разсмя, като показа малките си бели зъби. Всеки мъж, видял тази сцена, страстно пожела този смях да бъде предназначен единствено за него, дори да считаше, че една добре възпитана млада дама не бива да се смее толкова дръзко. Само бащата на Елзбет, Хамилтън Удуърд отказваше да я погледне.
Под прикритието на музиката, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор поискаха да узнаят повече за тази мис Уестън.
В началото, ергените от Ню Йорк доста завоалирано шушукаха, че мисис Темпълтън не би трябвало да приема в академията, толкова скоро след войната, една южнячка. Но тя се била съгласила, само защото настойник на младата дама бил „героят от Мисионари Ридж“.
Постепенно коментарите им станаха по-откровени.