„Има много какво да се види.“
„Всъщност, е доста трудно да свалиш очи от нея.“
„Но да вземеш такава за съпруга е рисковано, не мислите ли?“
„А и не е толкова млада.“
„Малко дива.“
„Може да се обзаложим, че няма да позволи да бъде държана на каишка.“
„И как може един мъж да мисли за бизнес, когато подобна жена го чака у дома?“
Ако го чака!
Малко по малко, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор узнаха всичко. През последните шест седмици, мис Уестън бе покорила сърцата на дузина от най-предпочитаните ергени от Ню Йорк, и после ги бе отхвърлила. А това бяха мъже от най-богатите семейства, които един ден щяха да управляват града или дори страната. Но изглежда на нея й беше съвършено безразлично.
Що се отнася до тези, на които бе дала благоволението си… Това бе нещото, което дразнеше повечето. Бе избрала най-малко вероятните поклонници. Например, Бертран Мейхю, който бе от добро семейство, но без пукнат цент в джоба, и който не бе способен да вземе самостоятелно решение, след смъртта на майка си. Или Хобарт Чейни, който имаше пари, но не изглеждаше добре и заекваше. Вкусовите предпочитания на мис Уестън си оставаха загадка. Заради тези двамата, тя бе отказала на ван Ранселър, Ливингстън и Джей.
Затова пък майките не скриваха облекчението си. Те много харесваха компанията на мис Уестън: тя ги разсмиваше и съчувстваше на болките им. Но притежаваше ли необходимите качества за съпруга? Често разпаряше воланите на роклята си или губеше ръкавиците си. Косата й никога не беше пригладена, вечно някоя къдрица изскачаше ту над ушите, ту над челото й. Що се отнася до дръзкия й начин да гледа хората в очите… забавно, но в същото време доста притеснително. Не, мис Уестън не бе подходяща партия за техните синове.
Кит бе наясно с общото мнение на светските матрони, но не ги винеше за това. Като възпитаница на академия „Темпълтън“, дори ги разбираше. В същото време, не позволяваше тези дребни неща да й пречат безгрижно да развлича партньорите си в добрите традиции на Юга, които бе усъвършенствала, спомняйки си кокетното държание на дамите от Ръдърфорд. Сега, когато партньор й беше бедният Хобарт Чейни, едва способен да поддържа разговор, да не говорим, че усърдно броеше стъпките на танца на висок глас, тя мълчеше.
Мистър Чейни се препъна, но Елзбет за три години бе усъвършенствала приятелката си в танците, и Кит го насочи обратно в стъпките, преди някой да е забелязал. Освен това му се усмихна ослепително, така че той дори не усети, какво се е случило. Горкият мистър Чейни, никога нямаше да разбере, колко бе близо до това, да й стане съпруг! Ако беше малко по-умен, тя щеше да го избере, защото не бе лош човек. Така че за нея, Бертран Мейхю оставаше по-добрия избор.
Кит се огледа за мистър Мейхю, който стоеше в страни и чакаше за двата танца, които тя му беше обещала. Почувства познатата тежест в гърдите си, която се появяваше всеки път, когато го погледнеше, или когато говореше, или мислеше за него.
Той не беше много по-висок от нея, а коремът му стърчеше над пояса на панталоните, като на жена. На четиридесет, бе изживял своя живот в сянката на майка си, и сега, когато тя бе мъртва, отчаяно се нуждаеше от жена, която да заеме мястото й. Кит бе решила, че това ще е тя.
Разстроена, Елзбет я бе убеждавала, че би могла да има всеки от дузината, много по-подходящи мъже, богати колкото Бертран Мейхю, но не толкова отвратителни. Но в същото време тя разбираше мотивите й. За да си върне „Райзън Глори“, на Кит й бе нужен брака като институция, а не богатство и съпруг, който ще очаква покорна съпруга.
Кит знаеше, че лесно би убедила Бертран да използва парите от попечителския фонд, за да откупи обратно плантацията. Нито пък би имала проблеми да го убеди да живеят там постоянно. Затова тя потискаше вътрешния си глас, който упорито й нашепваше, че би могла да си намери по-достоен съпруг. След вечерята щеше да го заведе в приемната, за да видят най-новата колекция от стереоскопични гледки на Ниагарския водопад, и тогава щеше да му постави въпроса. Не би трябвало да е трудно! Бе открила, че справянето с мъжете е учудващо лесно. След месец щеше да се отправи към „Райзън Глори“. За съжаление, като съпруга на Бертран Мейхю.
Стараеше се да не мисли за писмото, пристигнало вчера от Байрън Кейн. Тя рядко получаваше известия от него, и като правило, съдържанието им винаги се свеждаше до разискване на тримесечните отчети, които той получаваше от мисис Темпълтън. Писмата му винаги бяха формални и с назидателен тон, затова тя не ги четеше в присъствието на Елзбет. Те винаги я връщаха към старите й навици да говори грубо и да ругае.