След три години, списъкът с обидите му, който Кит пазеше мислено, бе нараснал до невероятни размери. В последното си писмо, той й бе заповядал, без обяснение, да остане в Ню Йорк до второ нареждане. Но тя нямаше намерение да го послуша. Бе на път да получи свободата си, и никога повече нямаше да му позволи да застане на пътя й.
Музиката завърши с туш и до Кит незабавно се появи Бертран Мейхю.
— Мис… мис Уестън? Чудех се… така да се каже… нали помните?
— Хей, нима това не е мистър Мейхю? — Кит наклони глава и го погледна през гъстите си мигли — жест, практикуван толкова дълго време под ръководството на Елзбет, че й бе станал втора природа. — Мой скъпи, скъпи мистър Мейхю! Страхувах се… наистина ужасно се страхувах, че сте ме забравили и сте се увлекли по някоя друга по-млада дама.
— О, Боже, не! О, мис Уестън, как можете да си представите, че съм способен на такава неджентълменска постъпка? О, небеса, не! Скъпата ми майка никога не би…
— Уверена съм, че това е така, мистър Мейхю — тя мило се извини на Хобърт Чейни и хвана под ръка мистър Мейхю, като много добре съзнаваше, че се държи твърде фамилиарно. — Не, не се мръщете, чувате ли? Само се пошегувах.
— Пошегували сте се? — той изглеждаше толкова объркан, сякаш тя току-що бе заявила, че ще се разходи гола по „Пето Авеню“.
Кит сподави една въздишка. Оркестърът засвири весел галоп и тя му позволи да я поведе в танца. В същото време опита да потисне в себе си депресията. Но когато погледът й попадна върху бащата на Елзбет, потръпна от отвращение.
Надут глупак! На Великден, един от адвокатите от кантората на Хамилтън Удуърд, се беше напил до припадък и се бе опитал да прегърне Кит в музикалния салон на Удуърд. При лигавото докосване на устните му, Кит го бе ударила с юмрук в корема. С това всичко щеше да свърши, ако точно тогава Удуърд не бе влязъл в салона. Партньорът му бе обвинил Кит, че го е нападнала. Тя сърдито бе отрекла всичко, но Удуърд не й бе повярвал. В началото, той безуспешно се бе опитвал да преустанови дружбата им с Елзбет. И сега, през цялата вечер й хвърляше убийствени погледи.
Но тя веднага забрави за адвоката, когато видя новата двойка, която влезе в залата. В мъжа имаше нещо познато, което я накара да се спре за миг. Когато новопристигналите приближиха към мисис Темпълтън, за да я поздравят, тя го позна. О, мой…
— Мистър Мейхю, бихте ли ме придружили до мисис Темпълтън? Тя разговаря с един мой познат, когото не съм виждала от много години.
Джентълмените от Ню Йорк, Бостън, Филаделфия и Балтимор забелязаха, че мис Уестън прекъсна танца си и всички като един обърнаха глави и протегнаха шии, за да разберат какво става. Много от тях с нескрита завист наблюдаваха мъжа, който току-що бе влязъл в балната зала. Какво в този блед слаб чужденец бе предизвикало червенината, плъзнала по бузите на неуловимата мис Уестън?
Брандън Пърсел, бивш кавалерийски офицер от известния в Южна Каролина „Легион Хамптън“, приличаше на художник, макар че бе плантатор по рождение и не разбираше нищо от изкуство. Любовта му към прекрасното се изразяваше единствено в това, че харесваше картините с коне.
Косата му беше кафява и права, сресани на една страна над фино, добре оформено чело. Имаше акуратно постригани мустаци и консервативни бакенбарди. Лицето му не беше такова, че да предразполага към лесно сприятеляване с представителите на силния пол. Вместо това бе лице, което жените харесваха, тъй като то извикваше в съзнанието им романи с рицари, спомени за сонети, славеи и гръцки вази.
До него вървеше Елеонора Бард, грозноватата и безвкусно облечена дъщеря на неговия работодател. Брандън завърши своето приветствие към мисис Темпълтън с поклон и уместни за случая комплименти. Някой, който чуеше провлачения му южняшки говор, не би заподозрял ненавистта, която изпитваше към заобикалящото го бляскаво общество, представителната домакиня, дори към застаряващата мома-севернячка, която го бяха задължили да съпровожда на днешния бал.
И изведнъж, като че от нищото, той почувства остра вълна на носталгия, копнеж по сенчестите градини на Чарлстън в неделя следобед, по чистия нощен въздух на „Холи Гроув“, бившия му семеен дом. Нямаше друга причина за съкрушителните емоции, нямаше… освен слабия сладък аромат на каролинския жасмин, достигнал до него едновременно с шумоленето на бял сатен.
— Ах, Катрин, мила моя — произнесе мисис Темпълтън с рязък северняшки акцент, който проряза ушите на Брандън. — Тук има един човек, с когото искам да те запозная. Той е твой сънародник.