Брандън бавно се обърна към почти неуловимия жасминов аромат, и толкова бързо, колкото сърцето му пропусна един удар, изгуби себе си в красивото дръзко лице, което срещна погледа му. Младата жена му се усмихна.
— Мистър Пърсел и аз се познаваме, макар да виждам по изражението му, че не ме помни. Срамота, мистър Пърсел! Нима сте забравили една от най-верните си почитателки?
Въпреки че Брандън Пърсел не позна лицето, си спомни гласа. Познаваше тези нежно удължени гласни и меки съгласни, както звука на собственото си дишане. Това беше гласа на майка му, на леля му, на сестрите му. Гласът, който четири дълги години бе утешавал умиращите, бе изразявал презрението към янките и бе пращал южняците в боя. Това беше гласа, който призоваваше мъжете, братята и синовете в борба за правото дело. Гласът на аристократките от Юга.
Това беше гласа, който ги бе приветствал на Бул Рън и Фредериксбърг, гласа, който ги бе поддържал през дългите седмици на подстъпите при Виксбърг, гласът на оплаквачките, които бяха проливали горчиви сълзи в напарфюмираните си с лавандула кърпички, а после бяха шептели „Няма нищо“, когато Стоунлоул Джексън загина при Чансълорсвил.
Това беше гласът, който бе поддържал хората на Пикет в отчаяната им атака при Гетисбърг, гласът, който бяха слушали докато умираха в калта при Чакамога, гласът, който не искаха да слушат на Цветница, когато предадоха мечтите си в сградата на съда Апоматокс.
И все пак, независимо от гласа, жената, която стоеше пред него, се отличаваше от тези, които го чакаха у дома. Бялата сатенена рокля шумолеше, някак различно. Нямаше стилно поставена брошка, която да прикрие почти, но не съвсем, незабележимата кръпка. Нямаше признаци, че полите първоначално ушити за обръч, бяха разпорени и преправени, за да придадат по-слаб и моден силует. Имаше още една разлика между жената, която стоеше пред него и тези, които го чакаха у дома — виолетовите й очи не криеха никакви тайни и неизказан укор.
Накрая Брандън се върна към реалността, и собственият му глас достигна до него някак от далеч.
— Страхувам се, че имате предимство пред мен, мадам. Трудно ми е да повярвам, че съм способен да забравя толкова необичайно лице, но щом казвате, няма да споря, просто ви моля за прошка, заради лошата ми памет. Може би ще ми окажете честта и ще ме просветлите?
Елвира Темпълтън, свикнала с непретенциозната реч на нюйоркските бизнесмени, примигна два пъти, преди да си припомни добрите маниери.
— Мистър Пърсел, позволете ми да ви представя Катрин Луиз Уестън.
Брандън Пърсел, като истински джентълмен, не показа изненадата си, но не можа да намери думи, за да отговори подобаващо. Мисис Темпълтън продължаваше притеснено, с представянето на мис Бард, и разбира се на мистър Мейхю. Мис Уестън изглежда искрено се забавляваше.
Оркестърът започна да свири първите тактове на валса „Синият Дунав“. Мистър Пърсел излезе от вцепененото си състояние и се обърна към мистър Мейхю:
— Моля сър, ще бъдете ли така любезен да донесете чаша пунш на мис Бард? Тя току-що се оплакваше, че е жадна. Мис Уестън, ще окажете ли честта на един стар приятел за този валс?
Това беше необичайно нарушаване на етикета, но на Пърсел му бе все едно. Кит се усмихна и му протегна ръката си. Придвижиха се до средата на залата и се впуснаха в стъпките на валса. Брандън, най-накрая наруши мълчанието.
— Променили сте се, Кит Уестън. Не вярвам дори собствената ви майка да ви познае.
— Никога не съм имала майка, Брандън Пърсел, както ви е много добре известно.
Той се засмя с глас. До този момент не бе подозирал, колко му липсваха разговорите с жена, чийто дух не е сломен.
— Изчакайте само, докато разкажа на майка ми и сестрите ми, къде съм ви срещнал. Чухме, че Кейн ви е изпратил в някакво училище на Север, но никой в окръга не разговаря с него, а и Софрония мълчи.
По понятни причини, Кит не желаеше да разговаря за Кейн.
— Как са майка ви и сестрите ви?
— Не много зле, при създалите се обстоятелства. Загубата на „Холи Гроув“ беше тежък удар за тях. Аз работя в ръдърфордската банка — смехът му прозвуча иронично. — Един Пърсел да работи в банка. Времената се менят, нали мис Кит Уестън?
Кит се взираше в чистите чувствени линии на лицето му, гледаше, как акуратно подстриганите му мустаци прикриват горната част на кривата му устна. Вдишваше идващия от него лек аромат на тютюн и лаврова вода, и отчаяно се опитваше да не показва съжаление.
Брандън и сестрите му някога бяха душата на безгрижна весела компания младежи, около пет-шест години по-големи от нея. Когато започна войната, всичко изведнъж рухна. Кит и до сега си спомняше, как стои отстрани на пътя и гледа след Брандън, яздещ към Чарлстън. Той седеше на коня, все едно бе роден на седлото и носеше сивия мундир и шапката с перо с такова достойнство, че гърлото й се бе стегнало от ожесточени сълзи на гордост. За нея, Брандън бе символизирал духа на войника от Конфедерацията, и повече от всичко на света бе жадувала да го последва в битката. Да се сражава рамо до рамо с него. Сега, „Холи Гроув“ бе в руини, а Брандън Пърсел работеше в банка.