— Какво правите в Ню Йорк, мистър Пърсел? — попита Кит, като се бореше с внезапната слабост в коленете си.
— Работодателят ми ме изпрати тук, за да присъствам на някои семейни бизнес дела. Утре се връщам обратно у дома.
— Вашият работодател сигурно има високо мнение за вас, след като ви доверява семейните си работи.
Вместо отговор, последва иронична усмивка. Очевидно мнението на Брандън за самия него не беше толкова високо.
— Ако слушате майка ми, ще си помислите, че съм най-важния човек в банката. Но истината е, че съм малко повече от момче за всичко.
— Сигурна съм, че скромничите.
— Самоизмамата и самозаблудата са типични за всеки южняк. Още с майчиното мляко сме поели и вярата в собствената ни непобедимост. Но аз прозрях. Нито Югът, нито аз успяхме да се защитим от пълен крах.
— Нима това е толкова лошо?
Без да прекъсват танца, той я поведе към дъното на балната зала.
— Вие не сте била в Ръдърфорд през последните години. Всичко се промени. Авантюристи и мародери плъзнаха из родината ни. Въпреки че Южна Каролина е на път да бъде присъединена към Съюза, войниците-янки, които все още патрулират по улиците, извръщат глави, когато някоя долна паплач притеснява уважаваните граждани. Законодателството направо се подиграва с нас — той изплю последните думи, сякаш бяха отрова. — Тези, които живеят тук и понятие си нямат, какво ни е на нас там.
Кит се почувства виновна, все едно бе предала своите, задето бе напуснала Юга и бе дошла да учи в Ню Йорк.
Музиката свърши, а на нея й се искаше танца да продължи. Може би Брандън чувстваше същото, защото не направи опит да я пусне.
— Предполагам, че имате вече партньор за вечерния танц.
Тя кимна, после се чу да казва:
— Тъй като вие сте мой съсед и утре напускате Ню Йорк съм сигурна, че мистър Мейхю няма да възрази, ако заемете неговото място.
Той вдигна ръката й и докосна с устни китката й.
— В такъв случай е глупак.
В момента, в който Брандън се отдалечи, Елзбет връхлетя върху нея и я замъкна в гостната, която временно служеше за дамска гардеробна.
— Кой е той, Кит? Всички момичета говорят само за него, изглежда като поет. О, Боже! Панделката ти се е развързала и вече имаш петно на полата. А косата ти… — бутна Кит на стола пред огледалото и извади филигранните сребърни гребени, които самата тя й бе подарила за последния й рожден ден. — Не знам, защо не ми позволи да ги втъкна високо горе в косата ти. В този вид приличаш на дивачка.
— По същата причина, поради която не ти разреших да ме стегнеш в корсет. Не мога да търпя нещо, което ограничава свободата ми.
Елзбет й се усмихна палаво.
— Ти си жена. А на жените не им се полага никаква свобода.
Кит се засмя.
— О, Елзбет, какво бих правила без теб тези три години?
— Отдавна щеше да си изхвърчала от училището.
Кит признателно й стисна ръцете.
— Благодарих ли ти вече?
— Сто пъти. И аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да се науча да отстоявам своите виждания. Съжалявам само, че баща ми се държи толкова отвратително. Никога няма да му простя, че не ти повярва.
— Не искам да заставам между теб и баща ти.
— Знам — Елзбет с подновена енергия се нахвърли върху косата на Кит. — Защо ли ти се карам заради неугледния ти вид? Ти си си все същата необразцова млада дама, но въпреки това половината мъже в Ню Йорк са влюбени в теб.
Кит изкриви лице в огледалото.
— Понякога не ми харесва начина, по който ме гледат, сякаш съм гола.
— Сигурна съм, че всичко това е в твоето въображение — Елзбет приключи с прическата й и обгърна раменете на приятелката си. — Просто ти си толкова красива, че не могат да свалят очи от теб.
— Глупаци! — Кит се разсмя и скочи от стола. — Името му е Брандън Пърсел. И той ще ме придружава на вечеря.
— На вечерята? Аз мислех, че мистър Мейхю…
Но беше твърде късно. Кит вече бе изчезнала.
Дойде сервитьорът с трети поднос петифури. Кит протегна ръка за още една, но се усети навреме. Беше изяла вече две, освен пълната със закуски чиния. Ако Елзбет я забележеше — а тя сигурно я бе видяла — щеше да й прочете поредната лекция. На обществените събирания темпълтънските дами трябваше да кълват като птички.