Беше новина, която Софрония не й бе споменала, но сега не бе време да мисли за това. Нещо много по-важно бе заложено на карта. Замисли се за момент, после обяви:
— Ще получа петнадесет хиляди долара, Брандън.
— Петнадесет хиляди?! — в една страна, която бе лишена от всичко, това беше огромно богатство и за миг я зяпна изненадан. После поклати глава. — Не трябваше да ми го казвате.
— Защо?
— Аз… аз исках да ви посетя, когато се върнете у дома, но това, което казахте хвърля сянка върху моите… мотиви.
Собствените й мисли бяха много по-користни и Кит се засмя.
— За гъска ли ме мислите! Никога не бих се усъмнила във вашите подбуди. И, да, можете да ме посетите в „Райзън Глори“. Имам намерение да се върна толкова скоро, колкото бързо успея да се подготвя.
Решението бе взето мигновено. Не можеше да се омъжи за Бертран Мейхю, поне засега — не. Нуждаеше се от време, за да види до къде щяха да я доведат новите вълнуващи възможности. Не я интересуваше какво бе написал в писмото си Кейн. Връщаше се у дома!
Тази нощ заспивайки, мечтаеше как ще се разхожда из полетата на „Райзън Глори“, ръка за ръка с Брандън Пърсел.
Кой би повярвал…
Част трета
Дамата от юга
„Ние кипим при различни температури.“
Глава 7
Каретата се наклони рязко, когато конете завиха по дългата входна алея на „Райзън Глори“. Кит замря в очакване. След трите дълги години, най-накрая си бе у дома.
Дълбоките бразди на коловозите, които си спомняше, бяха изчезнали, пътят бе посипан с нов чакъл. Плевелите и храстите бяха изкоренени и алеята бе станала по-широка. Само дърветата си бяха останали същите: познатото разнообразие от дъб, евкалипти и явор я приветстваха за добре дошла. След миг къщата щеше да се разкрие пред нея.
Когато екипажът зави на последния завой, Кит дори не погледна към дома. Нещо по-важно привлече вниманието й. Зад зелената трева, след овощната градина и новите стопански постройки, дори отвъд самата къща, докъдето й стигаше погледа, се простираха полята на плантацията. Те изглеждаха точно както преди войната, с безкрайни редици млади памукови растения, опънати като зелени ленти върху плодородната тъмна почва.
Кит подскочи и изплаши компаньонката си. Тя изпусна от уплаха зеления ментов бонбон, който бе приготвила да пъхне в устата си, и той се загуби в пищните бели дипли на роклята й. Доротея Пинкни Калхун изпищя.
Дори и непокорната дебютантка от Темпълтън бе разбрала, че не може да пътува без придружителка, да не говорим за това да живее в една и съща къща с неженен мъж. Последното изобщо не се вписваше в приличните норми на поведение, макар той да й бе доведен брат. Кит би направила всичко, за да не даде повод на Кейн да я върне обратно. И тъй като той изобщо не искаше да я вижда тук, навярно щеше да търси подходяща причина.
Не бе трудно да се намери някоя обедняла южнячка, живееща с овдовялата си снаха-севернячка, нетърпелива да се върне в родината си след години изгнание. Мис Доли бе далечна роднина на Мари Когдел, и Кит беше разбрала за нея от едно писмо, пратено й от съпругата на свещеника. С дребния си ръст и избелели руси къдрици, навити като тирбушон, мис Доли приличаше на стара китайска кукла. Въпреки че бе надхвърлила петдесетте, обожаваше старомодните рокли с богати набори и широки поли, под които никога не носеше по-малко от осем фусти.
Кит вече бе открила, че мис Доли е истинска кокетка, пърхаща очаровано с миглите си при вида на всеки мъж, когото считаше за джентълмен. И нито минута не седеше спокойно. Обичаше да размахва ръце, облечени в дантелени ръкавици без пръсти, като мяташе избелелите къдрици. Пастелните панделки и многобройните й волани никога не стояха спокойно на мястото си. Говореше за котильони, сиропи за кашлица и колекции от порцеланови кученца, изчезнали по времето на нейната младост. Тя бе мила, съвършено безобидна и както наскоро Кит бе разбрала, малко луда. Като не можеше да приеме поражението на славната Конфедерация, мис Доли си бе позволила малък разкош — да остане завинаги в миналото, в прекрасните дни на началото на войната, когато надеждите бяха големи, а капитулацията напълно немислима.
— Янки! — възкликна мис Доли, когато каретата спря. — Те ни атакуват! О, Боже! О, Боже… Боже…
В началото, навика й да се отнася към събитията случили се преди седем години, така сякаш от тогава нищо не се бе променило, изнервяше Кит. Но бързо разбра, че префинената лудост на мис Доли е единствения начин, по който тя се справяше с живота, който не бе в състояние да контролира.