— От това, което чувам, баща ти сам е оскърбил собствената си памет.
— Вярно. Но все пак е мой баща и умря храбро.
— В смъртта няма нищо храбро — лицето му изглеждаше сурово на мъждивата светлина на лампата. — Защо не се подчини на заповедите ми и не остана в Ню Йорк?
— Защото заповедите ви са неразумни.
— Не е нужно да давам обяснения за това, което върша.
— Така си мислиш ти! Аз изпълних нашето споразумение — избухна Кит.
— Нима? В условията влизаше примерното ти поведение — възрази той.
— Аз завърших Академията.
— Не ме вълнуват успехите ти в Академията — без да сваля краката си от бюрото, той се наведе напред и извади писмо от едно чекмедже. Подхвърли й го. — Много интересно четиво, въпреки че не бих го показал на човек, който лесно изпада в истерия.
Тя го взе. Стомахът й се сви, когато видя подписа: „Хамилтън Удуърд“.
„Мистър Кейн,
Мой неприятен дълг е да ви съобщя, че миналия Великден, като гост в моята къща, вашата подопечна се държа по един шокиращ начин, за който ми е трудно да намеря думи, за да опиша. Вечерта, по време на нашия ежегоден бал, Катрин нагло се опита да съблазни един от моите партньори. За щастие се намесих навреме. Бедният човек бе потресен. Той има жена и деца, и заема видно място в благотворителните организации. Нейното неморално поведение ме кара да се страхувам, че може би е поразена от модната болест — нимфомания…“
Кит смачка писмото и го хвърли върху бюрото. Нямаше представа, какво е нимфомания, но й звучеше ужасно.
— Това писмо е лъжа! Не може да му вярваш!
— Щях да си съставя мнение, когато имам възможност да пътувам до Ню Йорк, в края на лятото, и разговарям с теб. Ето защо ти казах да останеш в града.
— Имахме споразумение. Не можеш да се отметнеш от него, само защото Хамилтън Удуърд е глупак.
— Глупак ли?
— Да! — потвърди тя, усещайки как бузите й горят.
— Искаш да ми кажеш, че нямаш навика да предлагаш своята благосклонност?
— Разбира се, че не!
Погледът му се спря върху устните й, принуждавайки я да си спомни, какво се беше случило между тях няколко часа по-рано.
— Ако това писмо е лъжа — каза й тихо, — как да си обясня, че толкова лесно падна в ръцете ми този следобед? Това ли е твоята представа за примерно поведение?
Не знаеше как да се защити за нещо, което сама не разбираше, затова премина в атака.
— Може би, ти си този, който трябва да обясни. Или винаги нападаш младите жени, който влизат в дома ти?
— Нападам ли?
— Считай се за късметлия! Бях много уморена от пътуването — каза тя колкото можеше по-високомерно. — Иначе юмрукът ми щеше да се забие в корема ти. Същото се случи и с приятеля на мистър Удуърд.
Кейн спусна краката си на килима.
— Ясно…
Той не й вярваше.
— Интересното е, че си загрижен за моето поведение, а изглежда не си се замислил за твоето собствено.
— Това не е едно и също. Ти си жена.
— Ах, ето какво било! И в това е цялата разлика?
Погледна я раздразнено.
— Много добре знаеш, какво имам предвид.
— Щом така казваш.
— Точно така, казвам, че незабавно се връщаш обратно в Ню Йорк!
— А, аз пък ти казвам, че ще остана!
— Не си ти тази, която решава!
За съжаление, това беше чистата истина, която Кит се боеше да признае. Наложи й се да мисли бързо.
— Искаш да се отървеш от мен, нали? И да сложиш край на това нелепо настойничество?
— Повече, отколкото можеш да си представиш!
— Тогава ще ми позволиш ли да остана в „Райзън Глори“?
— Прости ми, но не виждам, каква е връзката.
Тя се опита да говори спокойно.
— Има няколко джентълмени, които желаят да се оженят за мен. Нуждая се от няколко седмици, за да реша, кого е най-добре да избера.
Лицето му помръкна.
— Ще решаваш в Ню Йорк.
— Но как ще го направя? Тези три години съвсем ме объркаха, а това е най-важното решение в моя живот. Трябва да разгледам внимателно предложенията и имам нужда от позната среда, за да го направя. В противен случай няма да мога да преценя правилно, а никой от нас двамата не иска това.
Обяснението й не се получи много убедително, но вложи в него цялата си искреност.
Лицето му потъмня още повече. Той се придвижи към камината.
— Някак си, не те виждам в ролята на предана съпруга.
Кит бе напълно съгласна с това, но, все пак се обиди.
— Интересно, защо?
Тя извика в паметта си образа на Лилит Шелтън, която обичаше да дава мнение за мъжете и брака.
— Бракът е това, което всяка жена иска, не е ли така? — каза Кит с онзи надут идиотски израз на лицето, който имаше нейната съученичка при подобни обяснения. — Съпругът й се грижи за нея, купува й хубави дрехи, подарява й бижута за рождения ден. Какво повече може да иска една жена от живота?