— Чух, че си искала да ме видиш — каза той. — Случило ли се е нещо?
Службата му на надзирател в „Райзън Глори“ го бе променила. Мускулите му под меката кафява риза и тъмните панталони се бяха налели и укрепнали, и в него се усещаше издръжливост, която по-рано бе липсвала. Лицето му си бе останало гладко и красиво, но сега, както винаги в присъствието на Софрония, в краищата на очите му се появиха напрегнати бръчици.
— Нищо особено, Магнус — отвърна му Софрония с преднамерено снизходителен тон. — Разбрах, че след обяд ще ходиш до града и исках да ти дам няколко поръчки.
Без да става от стола му подаде списък, като го принуди да приближи към нея.
— И ме накара да дойда от полето, за да ми кажеш това? Да не съм ти момче за всичко? — той грабна списъка от ръката й. — Защо не изпрати Джим?
— Не съм помислила за това — отвърна му, изпитвайки извратена радост от мисълта, колко бързо бе успяла да го ядоса. — Освен това, Джим е зает с миене на прозорци.
Магнус стисна челюсти.
— Предполагам, че миенето на стъкла е по-важно от памука, благодарение на който се издържа тази плантация.
— Боже, Боже, имаш много високо мнение за себе си, така ли Магнус Оуен? — Софрония стана от стола. — Въобразяваш си, че плантацията ще се разори, защото надзирателят й е напуснал полето за няколко минути?
Една мъничка вена запулсира от страни на челото му. Повдигна грапавата си от работа длан и я опря на бедрото.
— Не си вири много носа, жено, защото не ти отива. Неприятно е да те гледа човек. Някой трябва малко да те поукроти, преди да си навлечеш истинска беда.
— Някой? Кой, ти ли? — тя вдигна високо брадичка, мина покрай него и излезе в коридора.
Магнус, който обикновено бе толкова уравновесен, че трудно би могло нещо да го ядоса, сега стрелна ръката си и като с клещи стисна китката й. Тя ахна от изненада, когато я дръпна обратно в дневната и затръшна вратата.
— Точно така — отвърна й провлечено, преминавайки към познатия мек говор от своето детство. — Бях забравил, че мис Софрония е прекалено добра за нас, бедните негри.
Златистите й очи гневно проблеснаха при тази подигравка. Магнус я притисна с тялото си до вратата.
— Пусни ме! — изписка тя и го блъсна в гърдите. Въпреки че бяха еднакви на ръст, той се оказа много по-силен. Бе все едно да се опиташ да поместиш дъб с перушинка. — Магнус, пусни ме!
Може би той не чуваше явната паника в молбата й, или я беше чувал прекалено често, затова вместо да я освободи, притисна раменете й към дървената повърхност. Топлината на тялото му я изгаряше дори през полата.
— Значи, мис Софрония си мисли, че след като се държи като бяла дама, един ден, като се събуди, наистина ще бъде бяла. И тогава никога няма да й се наложи да говори отново с някой от нас черните, освен може би, когато ни заповядва.
Тя извърна глава и стисна очи, за да не вижда презрението му, но Магнус не беше приключил с нея. Гласът му стана по-мек, но думите му продължиха да нараняват.
— Ако мис Софрония наистина беше бяла, нямаше да й се налага да обръща внимание на чернокожия, който жадува да я притисне в обятията си, да я направи своя жена и да има деца от нея. Защо трябва да се безпокои за един черен мъж, който иска да бъде винаги до нея и да я утешава, когато се чувства самотна, или да остареят заедно в голямото му пухено легло? Не, мис Софрония не би могла да се притеснява за такива глупости. Тя е твърде добра за всичко това! И твърде бяла!
— Млъкни! — Софрония вдигна ръце и запуши ушите си, за да не чува жестоките думи.
Магнус отстъпи назад да я освободи, но тя не помръдна. Сякаш беше замръзнала. Гърбът й бе неестествено изправен, а дланите й бяха все още върху ушите. По бузите й се стичаха сълзи.
С приглушен стон надзирателят я притегли в ръцете си. Започна да я гали и да напява в ухото й.
— Тихо, момиче. Всичко е наред. Съжалявам, че те накарах да плачеш. Последното нещо, което искам, е да те нараня. Хайде успокой се, всичко ще се оправи.
Постепенно напрежението в тялото й отслабна и за момент тя се облегна на него. Той беше толкова твърд. С него се чувстваше в безопасност.
Безопасност ли? Глупости?
Тя изправи рамене и вдигна гордо глава, въпреки че сълзите й не бяха пресъхнали.
— Нямаш право да ми говориш с такъв тон! Ти не ме познаваш, Магнус Оуен! И недей да ме обиждаш!
Но Магнус също имаше гордост.
— Виждам как раздаваш сластни усмивки на всеки бял и богат мъж, който погледне към теб. Но затова пък, дори не смееш да погледнеш към чернокож.
— А какво може да ми даде един негър? — ожесточено попита тя. — Той няма никаква власт. Майка ми, баба ми, прабаба ми… всички те са обичали черни мъже. Но когато по среднощ белият мъж нахлу в бараката, нито един от тях не можа да защити своята жена. Нито един от тях не се хвърли да спасява децата си, когато ги продаваха на пазара за роби. Нито един не си мръдна пръста, когато завързваха жените, които обичаха, голи към стълба и ги налагаха, докато гърбовете им не се превърнеха в кървави рани. Така че изобщо не ми говори за черните мъже!