Кит изпусна лилавите панделки на шапката си, които се опитваше да завърже под брадичката си. Кейн стоеше облегнат на вратата на библиотеката. Беше облечен в перленосив сюртук, с черна жилетка и панталони. Бялата риза подчертаваше бургундско червеното му шалче на тънки райета. Погледът й се плъзна по официалното му облекло.
— Къде ще ходиш?
— На църква, разбира се!
— На църква? Не сме те канили да идваш с нас!
Мис Доли се хвана за гърлото.
— Катрин Луиз Уестън! Потресена съм! Какво си мислиш, че правиш, като се обръщаш така грубо към генерала? Аз го помолих да ни придружи. Ще трябва да й простите, генерале! Вчера прекара почти целия ден на седлото и тази сутрин едва стана от леглото. Затова е сърдита.
— Разбирам напълно — увери Кейн, въпреки че веселите искри в очите му, противоречаха на съчувствения му тон.
Кит дръпна лентите на шапката си.
— Не съм сърдита — изсумтя тя. Пръстите й бяха вдървени и не успяваше да завърже панделките. И всичко това, защото той я наблюдаваше!
— Мис Калхун, бихте ли й помогнала, преди да скъса лентите?
— Разбира се, генерале.
Мис Доли протегна ръце към Кит.
— Ето така, мила. Повдигни брадичка и ми позволи да го направя.
Кит бе принудена да й се довери, докато Кейн се забавляваше. Накрая панделките бяха завързана удовлетворително и тримата се отправиха към каретата.
Кит изчака, докато той помогна на възрастната жена да се качи, след това изсъска:
— Обзалагам се, че откакто си тук, сега за пръв път ще се появиш в църквата. Защо не си останеш в къщи?
— В никакъв случай! Не бих пропуснал срещата ти с добрите граждани на Ръдърфорд за нищо на света.
Отче наш, който си на небето…
Блестящите лъчи на слънцето, струящи през цветните стъклописи, падаха върху сведените глави на вярващите. В Ръдърфорд и до сега говореха за чудото, което бе извършил Господ, запазвайки тези стъклописи от Сатаната — Уилям Т. Шърман.
Кит се чувстваше неудобно в модния си тоалет, сред избелелите рокли и предвоенните бонета на другите жени. Искаше да се покаже в най-добрата си светлина, но бе забравила каква бедност цари наоколо. Нямаше да повтори грешката си отново.
Помисли си за своята истинска църква, обикновена, скована от дъски постройка, недалеч от „Райзън Глори“, служеща за духовен дом на всички роби от плантациите в окръга. Гарет и Розмари отказваха да пътуват всяка седмица до Ръдърфордската църква, където се молеха белите, затова всяка неделя Софрония бе вземала Кит със себе си. И въпреки че по това време самата тя бе все още дете, държеше Кит да слуша словото Божие.
Кит обичаше тази църква и неволно сравняваше сериозната строга служба, с жизнерадостното поклонение пред Господа от своето детство. Сега, в онази църква бяха Софрония, Магнус и останалите работници.
Срещата й с Магнус не беше особено сърдечна. Макар че той се радваше да я види, предишната непринуденост между тях беше изчезнала. Сега тя беше зряла жена, при това бяла, а той само един негър.
Пред носа й една сънлива муха правеше лениви осморки и Кит тайно погледна към Кейн. Вниманието му бе съсредоточено в амвона, а изражението на лицето му си оставаше неразгадаемо, както винаги.
Кит се радваше, че мис Доли седи между тях, иначе сутринта й щеше да бъде помрачена.
От другата страна на редиците, седеше човек, чието внимание не бе така съсредоточено в службата. Тя се усмихна ослепително на Брандън Пърсел и наклони леко глава, така че сламената шапка да закрие лицето й. Преди да напусне църквата трябваше да намери възможност да поговори с него. Разполагаше само с месец и не трябваше да губи време.
Службата приключи и членовете на общността я обградиха, нетърпеливи да поговорят с нея. Те бяха чули, че училището в Ню Йорк е превърнало мъжкараната в млада дама и искаха да се убедят с очите си.
— Ах, Кит Уестън, само я погледнете…
— И прилича на светска дама, сега…
— Господи! Дори собственият й баща не би я познал!
Тези, които искаха да я поздравят се сблъскваха с дилемата: когато приветстваха Кит, не можеха да не се здрависат и с настойника й янки, който бе старателно избягван от жителите на Ръдърфорд.
Някои от събралите се му кимна, после другите го последваха. Един мъж го запита как върви работата в плантацията. Делия Дибс му благодари за направеното дарение за библейското дружество. Климент Джейкс го попита за мнението му, дали ще завали скоро. Разговорите бяха сдържани, но посланието им бе ясно: беше крайно време да се премахнат бариерите поставени между тукашното общество и Байрън Кейн.
Кит знаеше, че по-късно всички щяха да се уверяват, че са го заговорили само заради нея. Подозираше, че те се радват на претекста, за да го привлекат в техния кръг, дори само за да им даде нова тема на разговори. Но на никой не му хрумна, че самият Кейн не желаеше да попада в техните среди.