Що се отнасяше до Кейн, той бе гологлав, с разтворена около врата риза, с навити ръкави, и чифт изкаляни панталони. Стоеше в непринудена поза, мушнал ръце в джобовете си. Беше стъпил с мръсните си ботуши на долното стъпало. Всичко в Брандън говореше за култура и възпитание, докато Кейн приличаше на дивак.
Погледът й се задържа върху него не повече от минута, тя стисна по-здраво нагайката и се отправи навън. Лейди я чакаше търпеливо. Старото дамско седло, което Кит бе намерила на тавана, бе поставено върху гърба на кобилата.
Кимна хладно на Кейн, а Брандън поздрави с усмивка. Възхищението, което прочете в очите му й показа, че усилията, които бе положила за външния си вид не бяха отишли напразно. Кейн обаче, изглежда се наслаждаваше на някаква шега. И както съвсем скоро разбра Кит — за нейна сметка.
— Слушай, Кит, бъди по-внимателна. Лейди може да се уплаши и да те хвърли.
Тя стисна зъби.
— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно.
Брандън понечи да й помогне да се качи на седлото, но Кейн бе по-бърз.
— Позволи ми.
Брандън се обърна с мрачно недоволство, за да се качи на своя кон, а Кит постави пръстите си в протегнатата длан на Кейн — много силна и много упорита.
След като се настани в седлото, тя погледна надолу и забеляза, че гледа разперената й пола.
— Кой сега е лицемер? — тихо я попита.
Кит дари Брандън с ослепителна усмивка.
— О, мистър Пърсел, не мислите да препускате бързо, нали? Толкова дълго бях на Север, че съм забравила да яздя.
Кейн изсумтя и тръгна, оставяйки на Кит удоволствието да има последната дума.
Брандън предложи да отидат до бившия му дом „Холи Гроув“. Докато се движеха в тръст по алеята, водеща към широкия път, Кит забеляза как той изучава засадените поля, които се простираха от двете им страни. Надяваше се, че младият мъж вече прави някакви планове.
„Холи Гроув“ бе подпален от същите войници, които пощадиха „Райзън Глори“. След войната Брандън се бе върнал при рухналите почернели комини, сред изгорелите руини, които вече бяха обрасли с диви лози и къпини. И тъй като не успя да изплати наказателните данъци върху земята, всичко бе конфискувано. Сега плантацията бе запустяла.
Минаха покрай развалините на сграда, служила някога за опушваща камера. Брандън завърза конете, хвана Кит за ръка и я поведе към останките от къщата. Щеше да й е приятно да разговарят докато вървят, но Брандън мълчеше. Сърцето й се изпълни със съжаление.
— Всичко умря — проговори той накрая. — Всичко, в което вярваше Юга. Всичко, за което се борихме.
Кит гледаше опустошенията. Ако Розмари Уестън не бе замъкнала лейтенанта — янки в спалнята си, съдбата на „Райзън Глори“ щеше да бъде същата.
— Знаете ли, янките ни се надсмиват — продължи той. — Присмиват ни се, защото вярваме в благородството и честта. Но погледни какво се случва, когато няма благородство, а честта се превръща в празна дума. Те отнемат земите ни и налагат данъци, толкова високи, че да не можем да си купим хляб. Радикална Реконструкция на Юга — това е проклятието на Всевишния за нас — съкрушено поклати глава. — Какво сторихме, че да заслужим такава съдба?
Кит се загледа в комините близнаци, които й заприличаха на два дълги палеца.
— Заради робите — чу се да казва тя. — Наказани сме за това, че държахме човешки същества в робство.
— Глупости! Прекалено дълго сте живели с янките, Кит. Робството е Божия повеля. Знаете какво се казва в Библията.
Тя знаеше. Беше слушала, как белите свещеници, изпратени от плантаторите, да внушават на черните смирение и покорност, оправдаваха робството от амвона на негърската църква. Съдейки по техните уверения, Господ одобряваше подобен ред на нещата, и затова дори в Библията бе упоменато за задълженията на роба към господаря му. Кит помнеше как Софрония бе седяла до нея по време на тези проповеди, бледа и скована, без да може да свърже чутото, с любящия Исус, когото знаеше.
Брандън я хвана под ръка и я поведе по обраслия път, далеч от къщата. Конете кротко пощипваха трева на полянката. Кит приближи към паднало от отдавнашна буря дърво и седна.
— Беше грешка, че ви доведох тук — отбеляза Брандън, заставайки до нея.
— Защо?
Той се взираше в почернелите комини.
— Това прави разликата между нас още по-очевидна.
— Нима? И двамата сме бездомни. Не забравяйте, че „Райзън Глори“ не ми принадлежи. Поне засега.