По време на вечерята, тя бе прекалено внимателна към Байрън — навеждаше се много близо към него, разказваше му забавни истории, и винаги преднамерено интимно стискаше пръстите му, или поставяше ръка на рамото му. В отговор, той й отдели цялото си внимание. И ако не го познаваше добре, щеше да повярва, че не забелязва приглушения смях, идващ от другия край на масата.
По време на вечерята, Кейн едва бе успял да сдържи раздразнението си от маниерите и сдържаността на Пърсел, а Брандън през цялото време му бе хвърлял презрителни погледи. Но когато Кейн предложи мъжете да не се оттеглят за чаша бренди, а да останат заедно с дамите в хола, Брандън прие с радост, въпреки че противоречеше на правилата на приличието.
В хола, Вероника умишлено седна на канапето до Кит, макар да бе съвсем наясно, че младата жена не може да я понася. И все пак, тя се оказа учтива и приятно забавна, докато разговаряха. Щом осъзна, че Кит е изключително начетена за годините си, Вероника предложи да й заеме новия скандален роман на Густав Флобер, който самата тя, току-що бе прочела. Брандън се намръщи.
— Не одобрявате ли, Кит да прочете „Мадам Бовари“, мистър Пърсел? Тогава ще я оставим на рафта за по-добри времена.
Кейн погледна развеселено Брандън.
— Сигурен съм, че мистър Пърсел не е толкова закостенял, че да попречи на една интелигентна млада жена, да развива знанията си. Или не съм прав, мистър Пърсел?
— Разбира се, че не е — побърза да отговори Кит. — Мистър Пърсел е един от най-прогресивните мъже, които познавам!
Вероника се усмихна. Това наистина бе една много забавна вечер.
Кейн пресече гостната и влезе в библиотеката. Без да пали лампата на бюрото, той свали сюртука си и отвори прозореца. Гостите си бяха отишли преди известно време и Кит веднага се бе качила горе. На другата сутрин се налагаше да стане рано, и се нуждаеше от сън, но го притесняваха стари спомени, завърнали се незнайно защо, точно тази вечер.
Взря се в тъмнината с невиждащи очи. Постепенно горчивият глас от миналото заглуши нощната песен на щурците и мекия хриплив вик на сова, идващ някъде откъм плевнята.
Баща му Натаниел Кейн бе единствен син на богат филаделфийски търговец. Той бе живял в същата каменна къща, където се бе родил и израсъл. Не притежавал кой знае какъв финансов талант, но бил компетентен бизнесмен. На тридесет и пет се оженил за шестнадесетгодишната Розмари Симпсън. Девойката била прекалено млада, но родителите й, нетърпеливи да се избавят от своята прекалено буйна дъщеря, бързо се съгласили на предложението на заможния ерген.
Бракът бил обречен от самото начало. Розмари забременяла веднага и намразила всичко около себе си. Синът, роден точно девет месеца след първата брачна нощ, й бил чужд, а съпругът, който я обожавал — презирала. През годините, без да изпитва и капка смущение, Розмари започнала да го позори публично, като му поставяла рога в чуждите спални, но той така и не престанал да я обича.
За нейното поведение той обвинявал единствено себе си. Ако не й бил направил дете толкова скоро, тя може би щяла да бъде по-различна. С течение на времето, обаче, той успял да прехвърли цялата вина, която изпитва, върху сина си.
На Розмари й отнело близо десет години, за да разори окончателно мъжа си. А след това, бе избягала с един от неговите служители.
И всичко това пред очите на Байрън — едно нещастно, объркано, самотно дете. Месеци след бягството на майка му, той безпомощно бе наблюдавал как баща му руши живота си в пиянство, погълнат от страст по невярната си съпруга. Мръсен, брадясал и вечно пиян, Натаниел Кейн се бе затворил в рушащото се имение мечтаейки за съпругата си, която не го бе обичала никога.
Само веднъж момчето се бе разбунтувало и в пристъп на ярост бе изляло цялата си ненавист срещу жената, която бе изоставила двамата мъже в живота си. Заради това, Натаниел Кейн го беше бил, докато от носа и устата му не текна кръв, а очите му не се затвориха от последвалите отоци. Баща му никога не си спомни, какво му бе причинил.
Урокът, който Кейн научи от родителите си, бе толкова жесток, че никога не го забрави. Бе научил, че любовта е слабост, която осакатява душите и сърцата, затова всячески я избягваше. От тогава се стараеше да не се привързва към вещите и хората — подаряваше книгите, след като ги прочетеше, продаваше конете, преди да ги заобича.
Сега стоеше до прозореца на библиотеката в „Райзън Глори“, гледаше навън в горещата нощ и мислеше за баща си, майка си… и Кит Уестън.