— Не е нужно да си играеш с мен. Когато мистър Пърсел поиска ръката ми, ти ще му я дадеш!
— Като настойник, не мога да остана равнодушен, когато знам, че моята повереница прави грешка.
Тя скочи на крака.
— А влизат ли в задълженията на настойника ласките, с които ме обсипа тази вечер в стаята ми?
Сякаш мълния прескочи между тях. Той погледна надолу, после бавно поклати глава.
— Не, не! Не трябваше…
Споменът за ръцете му върху гърдите й беше прекалено жив и тя реши да не го допуска близо до себе си. Затова се отдръпна.
— Уверена съм в своята правота и добре познавам Брандън.
— Ти си му безразлична. Освен това не те обича.
— Грешиш!
— Той те желае, но не одобрява поведението ти. Освен това трудно се намират толкова налични пари на Юг. Затова няма търпение да се добере до попечителския ти фонд.
— Не е вярно!
Дълбоко в душата си знаеше, че Кейн е прав, но нямаше да се съгласи с него. Освен това трябваше да направи всичко, за да не попречи на плана й.
— Бракът с това коравосърдечно копеле, ще бъде най-голямата грешка в живота ти — каза той накрая — и аз няма да участвам в това!
— Не говори така!
Гледайки в неумолимото му лице, тя почувства как плантацията й се изплъзва. Паниката, която я терзаеше през цялата вечер, загриза душата й с железни зъби. Плановете й… мечтите й. Всичко се отдалечаваше от нея.
Не можеше да му позволи да направи това.
— Трябва да му разрешиш да се ожени за мен! Нямаш друг избор!
— По дяволите! Винаги има изход!
Кит чу гласа си, идващ от далеч, толкова далеч, все едно не беше нейният.
— Не исках да ти го казвам, но… — тя облиза сухите си устни. — Отношенията между мен и мистър Пърсел отидоха… твърде далеч. Сватба трябва да има.
Последвалата след тези думи тишина бе оглушителна. Видя как до него постепенно достигна значението на думите й. Той стисна плътно устни, а лицето му стана жестоко и непреклонно.
— Ти си му отдала девствеността си?!
Кит успя бавно и неуверено да кимне.
В главата на Кейн избухна злобен рев. Безумен вътрешен вопъл „защо“ на ярост и възмущение. Той се удари като ехо в мозъка му, разпръсна се и като нокти задра черепа му. В този момент я намрази. Намрази я затова, защото я бе считал за дива и чиста роза, която пази аромата си само за него.
Почти забравеното ехо на унищожителния смях на майка му гърмеше в главата му, когато побягна от задушното пространство на кухнята и изскочи на двора.
Глава 12
Магнус подкара кабриолета към дома. Софрония седеше до него на капрата, а зад тях се бяха разположили Самуел, Луси и Патси. Когато напуснаха църквата, той се бе опитал да завърже разговор със Софрония, но тя беше сърдита и това го отказа. Завръщането на Кит я бе разстроило, въпреки че Магнус не можеше да разбере защо. Имаше нещо странно в техните отношения.
Той погледна към Софрония, която седеше до него като красива статуя. Бе уморен от тайните, които витаеха около нея. Бе уморен от любовта си, която му носеше повече мъка, отколкото щастие. Не беше ли по-добре да помисли за Дебора Уилямс, дъщеря на един от работниците в плантацията, която не криеше, че е готова да отвърне на ухажването му.
По дяволите! Беше му време да създаде семейство. Войната бе свършила, имаше хубава работа. Малкият уютен дом на надзирателя, в края на градината, имаше нужда от стопанка. Дните на пиянство и леки жени бяха приключили. Сега искаше жена и деца. Дебора Уилямс бе красива, сладка, наивна девойка, за разлика от Софрония с нейния вечно хапещ език. Щеше да му бъде добра съпруга.
Но вместо да го разведри, тази идея го накара да се почувства още по-нещастен.
Софрония не му се усмихваше често, но когато го направеше, пред него засияваше пъстроцветна дъга. Тя четеше вестници и книги, и разбираше нещата по начин, по който Дебора никога не би могла. И преди всичко, Дебора, за разлика от Софрония, никога не пееше, когато работеше.
Магнус забеляза червено-черния кабриолет, който идеше насреща им. Бе твърде нов, за да принадлежи на някой от местните жители. Вероятно бе на някой северняк, политически авантюрист.
Софрония се изправи и погледна към идващия екипаж. Когато двуколката приближи, Магнус позна, седящия в нея, Джеймс Спенс — собственик на новата фосфатна мина. Не беше имал никакви контакти с него, но бе чул, че е добър бизнесмен. Справедливо плащал заплатите и не мамел клиентите си. И все пак, Магнус го ненавиждаше, най-вероятно, защото Софрония го харесваше.
Сега забеляза, че Спенс е красив мъж. Когато погледите на Джеймс и Софрония се срещнаха, той повдигна бобровата си шапка в пясъчен цвят, под която се показа гъста грива от тъмни коси, прилежно сресани на път.