— Добро утро Софрония! — поздрави той. — Прекрасен ден, нали? — дори не погледна към спътниците й.
— Добро утро, мистър Спенс! — пропя Софрония с дръзка усмивка, при която Магнус стисна зъби и му се прииска да я разтърси.
Спенс нахлупи обратно шапката на главата си, двата кабриолета се разминаха и Магнус си спомни, че този мъж не за първи път показваше интерес към Софрония. Беше ги виждал да разговарят, когато я караше на пазар в Ръдърфорд. Ръцете му неволно стегнаха юздите. Беше време да поговорят!
Възможността се появи късно следобед, докато седеше с Мерлин на верандата на своя дом и се наслаждаваше на почивния си ден. С периферното си зрение забеляза някакво движение в градината. Софрония, в наситеносиня рокля обикаляше черешовите дървета и се взираше в клоните, вероятно преценяваше дали има узрели плодове.
Той стана и слезе надолу по стълбите. Пъхна ръце в джобовете си и без да бърза се отправи към овощната градина.
— Може би трябва да оставиш нещо и на птичките — забеляза той, когато приближи до нея.
Тя не го бе чула да идва и подскочи от уплаха.
— Защо се промъкваш, като крадец?
— Не се промъквам. Просто стъпвам леко.
Но Софрония отказа да отговори на предизвикателството му.
— Изчезвай! Не искам да разговарям с теб!
— Жалко! Защото така или иначе ще ти се наложи.
Тя му обърна гръб и се отправи към къщата. С няколко бързи крачки той я настигна и застана пред нея.
— Можем да говорим тук, в овощната градина — постара се гласът му да звучи нежно. — Или може да ме хванеш под ръка и да те заведа на верандата на дома си, където да седнеш на големия люлеещ стол, за да изслушаш това, което имам да ти казвам.
— Пусни ме да мина.
— Значи, искаш да говорим тук! Нямам нищо против.
Хвана я за ръка и я насочи към ствола на дървото зад нея, като използваше тялото си, за да не й позволи да се изплъзне.
— Правиш се на глупак, Магнус Оуен — в очите й горяха ярки, златисти пожари. — Повечето мъже щяха да разберат намека. Не те харесвам! Кога ще си го набиеш в главата? Изобщо имаш ли гордост? Не се ли срамуваш, да тичаш след жена, която не се интересува от теб? Не знаеш ли, че ти се присмивам зад гърба?
Магнус трепна, но не помръдна.
— Давай, присмивай ми се колкото искаш! В чувствата ми към теб няма нищо срамно и мога да погледна смело в очите всеки, когото си поискам! — той опря длани на дървото, от двете страни на Софрония, лишавайки я от възможността да избяга. — Освен това, не аз, а ти трябва да се срамуваш. Сутринта седеше в църквата и отправяше молитви към Господа, а трябваше да излезеш само от вратата на храма, за да започнеш да правиш мили очи на Джеймс Спенс.
— Нямаш право да ме съдиш, Магнус Оуен!
— Севернякът може да е богат и красив, но не е за теб. Кога ще престанеш да се съпротивляваш на собствената си природа?
Думите му й причиниха болка, но за нищо на света нямаше да позволи, той да разбере. Вместо това, кокетно наведе глава на една страна и приканващо облегна тяло на дървото, като в същото време изпъчи гърдите си леко напред. Усмивка на триумф изгря на лицето й, като видя как Магнус дълбоко си поема дъх, и я изпива с очи. Сега щеше да го накаже, за това, че вечно се месеше в живота й, и щеше да го направи по начин, от който най-много да го заболи.
Но защо ли тази мисъл й причини болка? Същата, която се появяваше, всеки път, когато я погледнеше или разговаряше с нея.
Софрония решително се пребори със слабостта си.
— Ревнуваш ли, Магнус? — тя сложи ръка на рамото му и стисна топлата мускулеста плът под ризата му. Обикновено подобно докосване, особено на бял мъж, предизвикваше в нея гадене, но това бе Магнус, от когото не трябваше да се страхува. — Може би ти се иска да се бях усмихнала на теб, а не на него? Това ли е, което те дразни, Магнус Оуен?
— Дразни ме съвсем друго. Войната, която постоянно бушува в душата ти и пълното ти нежелание да приключиш с нея — отвърна й дрезгаво той.
— Никаква война не бушува в мен.
— Не ме лъжи. Нима не разбираш? Ти лъжеш самата себе си.
Нежните му думи пропукаха ледената обвивка, с която бе обвила сърцето си. Магнус я беше разкрил със същата увереност, с която преди бе осъзнал фалшивия й опит да го съблазни, зад който безуспешно се бе опитвала да скрие своята уязвимост. Щом видя всичко това, той разбра, че трябва да я целуне. Прокле себе си, като глупак, че не го бе направил по-рано.
Бавно, много бавно, той наведе глава, твърдо решен да не я плаши, но и да получи всичко, което желае.
Осъзнаването на това, което щеше да последва, проблесна в златистите очи на Софрония. Магнус видя тръпката на безпокойство — намек за нейното неподчинение.