Предачницата…
Спря да си блъска главата. Предачницата беше много важна за него, по-важна от плантацията. Защото я беше създал сам.
Демоните на яростта и злобата й прошепнаха какво трябва да направи. Толкова бе просто. Толкова идеално. И толкова отвратително. Но не по-ужасно от това, което той бе сторил с нея.
Намери пантофите, които бе изритала по-рано, но излезе боса от стаята, безшумно мина по коридора и се спусна по стълбата на задния вход.
Нощта беше ясна. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда къде стъпва. Обу се, прокрадна се покрай дърветата ограждащи двора, и се насочи към стопанските постройки.
В складовото помещение беше тъмно. Бръкна в джоба на роклята си и извади свещ и кибрит, които бе взела от кухнята. След като запали свещта, огледа наоколо и видя това, което й бе необходимо.
Тенекията с керосин, макар и наполовина пълна, тежеше доста. Не можеше да рискува да оседлае кон, затова трябваше да я носи в продължение на почти две мили. Обви дръжката с парцал, за да не се врязва в дланта й, и тръгна.
Дълбоката тишина на южната нощ бе нарушавана само от плясъка на керосина в тенекията, но Кит упорито крачеше по тъмния път, който водеше към предачницата. По бузите й непрестанно се стичаха сълзи. Той знаеше за любовта й към „Райзън Глори“. Толкова ли я мразеше, че да стигне до там, да я пропъди от дома й?!
Кит обичаше само три неща: Софрония, Елзбет и плантацията. Но лоши, безсърдечни хора, през целия й живот се опитваха да я откъснат от дома й. Това, което планираше да направи беше зло, но може би и тя беше такава. Иначе, защо толкова хора я мразеха така силно? Кейн, мащехата й, дори баща й не се бе погрижил достатъчно за нея, за да е защитена.
Зло. Зло. Зло.
Всеки плясък на керосина в тенекията, все едно я приканваше да се върне обратно. Но вместо да го слуша, тя се потапяше в отчаянието си. Око за око, зъб за зъб. Мечта за мечта.
Тъй като нямаше какво да се открадне от предачницата, вратите й не бяха заключени. Качи се на втория етаж. Свали долната си фуста, сложи я на пода и нареди около нея дървени стърготини. Външните стени бяха от тухли, но пожарът щеше да унищожи покрива и вътрешните прегради.
Зло. Зло. Зло.
Кит избърса сълзите си с ръкава на роклята и поля с керосин фустата и стърготини. Ридаейки от мъка, направи крачка назад, драсна клечката кибрит и я хвърли върху купа. Избухна пламък. Тя се запрепъва обратно към стълбите. Огромните езици на огъня вече лижеха дървените подпори. Това отмъщение щеше да я утешава, когато напуснеше плантацията.
Но собствената й постъпка предизвика в нея отвращение. Грозно и гадно. И доказваше само, че с нищо не е по-добра от Кейн. Бе също толкова бездушна, жестока, и способна да причинява болка.
Грабна един празен чувал и започна да удря по пламъците, но беше закъсняла. Огънят се разгаряше твърде бързо. Засипваше я дъжд от смъртоносни искри. Белите й дробове изгаряха.
Спъна се надолу по стълбата, жадна за глътка въздух. В самото й подножие падна.
Димни талази се виеха около нея. Подгъвът на муселинената й рокля започна да тлее. Загаси го с голи ръце и запълзя към вратата.
Голямата камбана в „Райзън Глори“ заби, точно когато Кит почувства първата глътка чист въздух. Едва стана от земята и с препъване се отправи към дърветата.
Мъжете успяха да потушат пожара преди предачницата да изгори напълно. Бяха унищожени само покривът и вторият етаж. Небето едва просветляваше, когато Кейн излезе и уморено се облегна на стената. Лицето му бе омазано със сажди, а дрехите му — обгорени и почернели от дима. В краката му лежеше това, което бе останало от тенекията с керосин.
Към него мълчаливо приближи Магнус, оглеждайки разрушенията.
— Имахме късмет — произнесе най-накрая. — Вчерашният дъжд е попречил на огъня да се разпространи бързо.
Кейн подритна тенекията с върха на ботуша си.
— Прав си. Трябваше ни още седмица, за да монтираме становете. Огънят щеше да унищожи и тях.
Магнус погледна надолу към тенекията.
— Кой мислиш, че го е направил?
— Не знам, но имам намерение да разбера — той погледна към разрушения покрив. — Аз не съм най-популярния човек в града и не съм изненадан, че някой е решил да ме саботира. Но защо чакаха толкова дълго?
— Трудно е да се каже.
— Не биха намерили по-добър начин да ми причинят болка. Абсолютно съм сигурен, че нямам достатъчно пари, за да я възстановя.
— Защо не се върнеш в къщата да си починеш? Може би нещата ще изглеждат по-добре на сутринта.