— Минута само. Искам още един път да огледам първия етаж. Ти върви.
Магнус стисна рамото на приятеля си и се отправи към дома си.
Двадесет минути по-късно, Кейн забеляза това, което търсеше. Застанал на колене в подножието на обгорялата стълба, той вдигна разтопено късче метал. Отначало не съобрази какво е. Зъбите се бяха разтопили, а тънкият филигран на върха се бе изкривил. Изведнъж жестока болка прониза сърцето му. Разбра какво държи в ръцете си.
Сребърен гребен. Един от онези, които често бе виждал в дивата плетеница от черни коси.
Болката в него се превърна в агония — когато я видя за последен път и двата гребена бяха в косата й.
Бушуващият ураган на емоциите го смаза. От всички мъже, точно той трябваше да знае, до какво води унищожаването на бариерите, които толкова старателно бе издигал!
При вида на разтопеното парче в ръката си, нещо нежно и крехко, като кристална сълза, се разби в душата му. На негово място отново се върнаха цинизмът, омразата и презрението към самия себе си. Какъв слабохарактерен и безмозъчен идиот беше само!
Кейн мушна гребена в джоба си и излезе. Лицето му се изкриви от смъртоносна злоба.
Беше си отмъстила. Сега бе негов ред.
Глава 14
Кейн дълго търси Кит. Намери я в ранния следобед. Беше се сгушила под един стар фургон, изоставен по време на войната в северния край на плантацията. Видя омазаните й в сажди лице и ръце, и изгорелия подгъв на роклята. Невероятно, тя спеше! Побутна я с върха на ботуша си.
Кит отвори очи. Слънцето светеше насреща й, затова видя само една огромна тъмна сянка надвесена над нея. Не й бе необходимо да види повече, за да разбере, кой е. Опита се да скочи на крака, но той бе настъпил полата й, приковавайки я към земята.
— Няма да мърдаш от мястото си.
Нещо падна до нея. Тя погледна надолу и видя разтопения сребърен гребен.
— Следващият път, когато решиш да изгориш нещо, не оставяй доказателства.
Стомахът й се разбунтува. С дрезгав шепот успя да проговори:
— Нека да ти обясня.
Това беше най-глупавото нещо, което можеше да каже! Как да му обясни? Той вече беше разбрал, при това много добре.
Кейн измести малко главата си, закри слънцето, което й пречеше да вижда и тогава тя трепна, съзряла очите му — твърди, студени и празни. За щастие, той се помръдна отново и слънцето пак я заслепи.
— Пърсел помогна ли ти?
— Не! Брандън никога не би направил нещо такова… — Брандън — не, но тя — да. Кит изтри с длан пресъхналите си устни и се опита пак да стане, но Кейн не отмести крака си. — Съжалявам — думите й бяха толкова неубедителни!
— Сигурен съм, че съжаляваш, задето огънят не погълна цялата плантация!
— Не! Само това — не! „Райзън Глори“ е целият ми живот! — трябваше да се опита да му обясни. — Плантацията е всичко, което някога съм искала. Аз… трябваше да се омъжа за Брандън, за да получа парите от попечителския фонд. С тях щях да си откупя „Райзън Глори“ от теб.
— И как ще ме накараш да я продам? С друг пожар ли?
— Не. Това, което се случи нощес… беше… — задъхваше се тя — Видях счетоводната книга и знам, че си на границата на разорението. Едно бедствие и ти си свършен. Исках да съм подготвена. Нямаше да те излъжа, щях да ти предложа добра цена за земята. А предачницата не ми е нужна.
— Значи, затова беше толкова решена да се омъжиш. Предполагам, че дори Пърсел не би се оженил заради пари.
— Не е така. Ние се харесваме. Просто…
Гласът й заглъхна. Каква полза имаше да лъже? Кейн беше прав.
Той отстъпи от полата й и отиде при Вандал. Не можеше да й причини нищо по-лошо, от това, което бе решил да направи. Отпращането й обратно в Ню Йорк, за нея бе равносилно на смърт.
Върна се обратно с манерка в ръка.
— Пий!
Тя я взе от него и я доближи до устните си. Водата беше топла и с вкус на метал, но пи, за да утоли жаждата си. Когато му върна манерката обратно, забеляза това, което висеше от пръстите му.
Дълъг, тънък шнур.
Преди да се опомни, той хвана китките й и ги уви с шнура.
— Байрън! Не го прави! — той завърза краищата към оста на стария фургон и без да проговори се върна обратно при коня си. — Спри! Какво правиш?
Кейн възседна жребеца, пришпори го и изчезна така внезапно, както се бе появил.
Следобедът се точеше с мъчителна мудност. Кейн не бе затегнал твърде много шнура около китките й, за да не се вреже в кожата й, но го бе направил достатъчно добре, за да не може да се освободи.
Позата беше толкова неудобна, че скоро раменете й се схванаха. Комарите бръмчаха около нея, стомахът й къркореше от глад, но при мисълта за храна й се повдигаше — прекалено голяма беше ненавистта й към самата себе си.