Кейн мълчаливо се обърна и излезе.
Бездушен простак! Кит притисна силно корема си и застена.
След по-малко от половин час, изненадана усети матракът до нея да потъва.
— Изпий това. Ще те накара да се почувстваш по-добре — Кейн повдигна раменете й и поднесе чаша към устните й.
Тя глътна малко и се закашля.
— Какво е това?
— Топъл чай с голяма доза ром. Много успокоява.
Вкусът беше неприятен, но бе по-лесно да го изпие, отколкото да започва спор. Когато той внимателно я положи обратно в леглото, главата й приятно се замая. До носа й стигна аромат на сапун и тя разбра, че се бе изкъпал, преди да се върне при нея. Жестът му я трогна.
Кейн дръпна отгоре й чаршаф. Под него беше облечена с обикновена памучна риза останала от дните й в пансиона и чифт скъпи дълги гащи с воланчета. Както винаги имаше несъответствие в облеклото си.
— Затвори очи и остави рома да си свърши работата — прошепна й той.
Действително, клепачите й изведнъж станаха прекалено тежки, за да ги държи отворени. Когато ги затвори, той докосна гърба й и започна да го масажира. Ръцете му леко се придвижваха нагоре по гръбнака, после обратно надолу. Тя почти почувства момента, когато вдигна камизолата и докосна голата й кожа. Докато се унасяше, разбра, че неговите докосвания потушиха режещата болка.
На сутринта, Кит откри на нощното си шкафче голям букет маргаритки, натопен в чаша с вода.
Глава 17
Лятото премина в есен и атмосфера на напрегнато очакване надвисна над дома и неговите обитатели. Реколтата от памук бе прибрана и скоро предачните станове щяха да заработят.
Софрония стана непоносима — беше раздразнителна, крещеше на всеки и никой не можеше да й угоди. Само факта, че Кит не споделяше леглото с Кейн й носеше някакво удовлетворение. Не, че искаше Кейн за себе си, отдавна се бе примирила с мисълта, че не може да го има. Просто чувстваше, че докато приятелката й се държи на разстояние от съпруга си, няма да се сблъска с ужасната истина, че порядъчна жена като Кит и като самата нея, може да получи удоволствие в леглото на мъжа си. Защото, ако това бе възможно, всичките й изстрадани мисли за това, кое е важно в живота и кое — не, губеха смисъла си.
Софрония знаеше, че времето й изтича. Джеймс Спенс я притискаше да вземе решение. Бе й предложил да му стане любовница и да се премести в малка уютна къща в Чарлстън, по-далеч от злите езици. Софрония, която никога не бе мързелувала, сега се хващаше, че стои продължително до прозореца, загледана в дома на надзирателя.
Магнус също чакаше. Той усещаше, че на Софрония й предстои да премине през някакъв повратен момент от живота й. Бе готов да понесе удара. Но колко дълго още можеше да изтърпи? И как щеше да успее да живее в мир със себе си, ако тя го оставеше заради Джеймс Спенс и модерния му червен кабриолет, фосфатната мина и бялата му, като корем на риба, кожа?
Кейн имаше други, макар и подобни на неговите, проблеми. Сега, когато реколтата бе прибрана и становете започнеха да работят, вече нямаше да има причина по цял ден да превива гръб. А му беше необходима тежка, изнурителна работа, за да усмири потребностите на тялото си. Никога, още от ранните си младежки години, не бе оставал толкова дълго време без жена.
Вечер, когато се прибираше в къщи, не можеше да разбере дали жена му несъзнателно или умишлено го довеждаше до лудост. Всеки път, когато сядаше на масата за вечеря, тя ухаеше на жасмин. Прическата й винаги съответстваше на настроението й. Понякога косите й бяха вдигнати високо и малки къдрици обримчваха лицето й, като пухкави черни пера. Друг път я сресваше в строг испански стил, който подхождаше на много малко жени — разделяше косите си на прав път и ги стягаше на тила си на кок, който толкова много му се искаше да разпусне. Във всеки случай не можеше да свали поглед от нея. Жестока ирония! Никога не бе оставал верен, на която и да е жена, за разлика от сега, и страдаше по тази, която сам си бе забранил да люби…
Кит бе също толкова нещастна, колкото и Кейн. Тялото й, събудено за страстта, не искаше да се укроти. Измъчваха я странни еротични фантазии. Бе намерила книгата „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, която някога й бе подарил Кейн. Тогава смелите стихове я смущаваха. Сега — сякаш разголваха душата й. Никога не бе чела такава поезия, изпълваща мислите с образи, които възпламеняваха тялото й.