— Знам, знам, Рикси — прекъсва го Бил Басит. — Не е нужно да продължаваш. Първо ти трябват петстотин долара за руса секретарка и дъбова мебел за четиристайната ти кантора. После още петстотин за рекламна дейност. Плюс две седмици време, за да почне рибата да кълве. В трудни минути на твоята помощ може да се разчита толкова, колкото на идеята да се обобществят жилищата, за да бъдат спасени наемателите, които се задушават от таксите за газ. А и твоите шашми, братко Питърс, няма да дадат по-бърз резултат.
— Ох, ох, ох — отвръщам аз, — още не съм те видял да превръщаш едно-друго в злато с магическата си пръчка, господин Добродушко. Иначе всеки може да потърка вълшебния пръстен за някакви жалки трохи.
— Това е само началото — смее се надменно Басит. — А ти почакай, госпожице Пепеляшке, ей сегичка идва да те вземе каретата с шест коня. Може би в ръкава си криеш нещо за начало.
— Сине мой — казвам, — аз съм петнайсет години по-стар от тебе и толкова млад, че мога да си направя застраховка за живот. Падал съм до дъното и пред и. На половин миля оттук проблясват светлините на града. Моят учител е Монтагю Силвър, най-големият уличник, преуспял с една количка. Сега по тези улици вървят стотици хора с мазни петна по дрехите. Дай ми една бензинова лампа, едно сандъче и калъп бял кастилски сапун за два долара, нарязан на…
— А откъде два долара? — прекъсна словото ми Бил Басит.
Можеш ли излезе на глава с такъв крадец?
— Не — продължава той, — вие и двамата сте баламурници. Капиталът е закрил кантората си, а търговията е пуснала капаците. И двамата гледате към труда и очаквате той да завърти колелото. Възражения няма, нали? Чудесно. Тази вечер ще ви покажа на какво е способен Бил Басит.
Басит ни съветва да не напускаме колибата, докато той не се върне, ако ще да се е развиделило, и тръгва към града, като си подсвирква весело.
Алфрид Е. Рикс си сваля обувките и палтото, покрива с копринена носна кърпичка цилиндъра си и ляга на пода.
— Мисля да се опитам да подремна — мърмори той. — Този ден ми се видя много уморителен. Лека нощ, драги господин Питърс.
— Моите почитания, Морфей — казвам аз. — Но смятам да поседя още малко.
Към два часа през нощта, доколкото мога да съдя по часовника си, останал в Пийвайн, пристига нашият трудов човек, сритва Рикс и ни вика при просвета на вратата, където луната грее най-силно. После разпръсва на пода пет пачки по хиляда долара всяка и започва да кудкудяка над тях като квачка над полога.
— Сега мога да ви разкажа някои неща за това градче — подхваща той. — Казва се Роки Спрингс и в него се строи масонски храм, за кмет се е кандидатирал демократ, но както изглежда той ще получи шут от друг кандидат, популист, жената на съдията Тъкър е била болна от плеврит, но сега е по-добре. Наложи се да поговоря на тези лилипутски теми, преди да получа поне един сифон от извора на информация, която ми беше нужна. Така. В градчето има банка, която се нарича „Институт на доверчивия дървосекач и спестовния орач“. Снощи банката се затвори с двайсет и три хиляди долара в касата. Тази сутрин ще се отвори с осемнайсет хиляди — все звонк, затова не взех повече. Та това е положени ето, драги ми Търговия и Капитал. Да кажете нещо?
— Мой млади приятелю — вдига ръце Алфрид Е. Рикс, — нима сте ограбили банката? Ай, ай, ай!
— Не може да се говори така — казва Басит. — „Грабеж“ е доста груба дума. Цялата работа се свеждаше до това да разбера на коя улица е банката. Това градче е толкова тихо, че чак от ъгъла чувах как тиктака механизмът на сейфа: „Вдясно на четирисет и пет, вляво два пъти на осемдесет, вдясно на шейсет, вляво на петнайсет“ — всичко е толкова ясно, сякаш капитан на университетски футболен отбор дава на футболен жаргон нарежданията си. Сега, да знаете, момчета, това градче си ляга рано. Казаха ми, че още преди зори гражданите са на крак. Питам ги защо и те ми обясняват, че по това време закуската им вече е готова. А какво да кажем за щастливия Робин Худ? Не е ли време плячката да се дели? Готов съм да ви финансирам. Колко ви трябват? Казвай, Капитале!
— Мили мой млади приятелю — подхваща този лалугер Рикс и се изправя на задните си лапи, а с предните играе с лешници, — аз имам приятели в Денвър, които ще ме подпомогнат. Ако имам стотина долара, ще мога…
Басит отваря една пачка и хвърля на Рикс пет двайсетачки.
— А ти, Търговийо? — обръща се той към мене.
— Задръж си парите, Труд — казвам му. — Още не ми се е случвало да експлоатирам честен труженик. Доларите, с които аз се сдобивам, са само излишъци, които парят в джобовете на разни бунаци и глупаци. Когато вися на улицата и продавам за три долара на някой хаплю масивен златен пръстен с брилянт, аз печеля само два и шейсет. И съм сигурен, че той ще го подари на някое момиче, от което ще получи толкова, колкото ако пръстенът струва сто и двайсет и пет. Значи, чиста печалба от сто и двайсет и два долара. Кой от двамата е по-голям факир — той или аз?