— Аз мислех, че искаш да завъртиш парите си.
— Правя го — казва той, — и то често. Но не мога да лежа само на една кълка. Ще ти кажа, братко Питърс, какво съм намислил: ще отворя игрален дом. Кражбите ми дотегнаха. А не желая да продавам на ръка телове за разбиване на яйца или да правя в цирка хранителни препарати от стърготини. Виж — казва, — хазартът е друго нещо, той е разумен компромис между кражбата на сребърни лъжици и продажбата на изтривалки за перодръжки на благотворителния базар в хотел „Уолдорф-Астория“.
— Значи, господин Басит — казвам аз, — ти отказваш да обсъждаме моето делово предложение.
— Нима не разбираш — възразява той, — че няма да допусна да се създава самарянско дружество в моя район на действие. Не, няма да клъвна.
И ето че Басит наема една стая над някаква кръчма и започва да търси мебели и две-три литографии за разкош. Същата вечер отидох у Монти Силвър, който се запозна с моите планове, и ми отпусна две стотачки. После отидох до единствения магазин в града, в който се продаваха карти за игра, и изкупих всички колоди. На другата сутрин цъфнах в магазина още с отварянето му, като носех у себе си картите. Реших, че съдружникът ми е премислил и е променил намеренията си. Затова исках да върна картите, не даром, разбира се. Собственикът на магазина ги купи, но на половин цена.
Да, да, от тази комбинация изгубих седемдесет и пет долара. Но докато картите бяха у мен белязах ги всичките — до една. Каква работа падна тази нощ. После тук се намесиха търговията и комерсиализмът и хлябът, който бях пуснал по водите, започна да се връща във вид на вкусен пудинг с винен сос.
Естествено, когато Басит откри игралния си дом, аз бях първи там. Той беше купил единствените карти в град а; пък аз различавах гърба на всяка една по-добре, отколкото различавам тила си, когато бръснарят ми показва с две огледала как ме е подстригал.
Когато играта завърши, аз имах пет хилядарки плюс няколко дребни долара, а Бил Басит остана само със своя вандерлуст и с черната си котка, която си беше купил за кадем.
— Братко Питърс — казва ми той, — не е моя работа да се занимавам с работа. Аз съм създаден за черен труд. Когато номер едно във взлома се опитва да замени щангата с асо, то значи, че не постъпва мъдро. А ти имаш много добра система в картите, която ти носи късмет. Вървят ти като на бясно куче тояга. Е, сбогом и всичко хубаво.
Повече не видях Бил Басит.
— Добре, Джеф — казах аз, когато реших, че моят търсач на приключения е завършил разказа си, — дано само си запазил тези пари. Те са значителен работен капитал, ако един ден решиш да промениш живота си и да се заемеш с някаква по-нормална работа.
— И още как! — каза добродетелно Джеф. — Бъди спокоен, така съм ги наместил, че ум да ти зайде. — И той се потупа възторжено по вътрешния джоб. — Хвърлил съм ги до цент в акции от златоносни мини. Всяка акция носи доларче. След година ще се покачат с петстотин процента. И не облагат с данъци. От мината „Синият лалугер“, откриха я само преди месец. Ако имаш някой и друг долар под ръка, съветвам те да ги вложиш в техните акции.
— Понякога — казах аз — тези мини не са…
— Не — прекъсна ме Джеф, — тази е стабилна работа. Залежът се оценява на петдесет хиляди долара. Гарантиран е десетпроцентов добив месечно.
Той измъкна от джоба си продълговат плик и го метна на масата.
— Не се разделям с него — поясни Джеф, — тъй че нито крадецът може да го задигне, нито капиталистът — да го подправи.
Започнах да разглеждам красиво оформените акции.
— О, това е в Колорадо — възкликнах аз. — Между другото, Джеф, как се казваше онова човече, което с Бил бяхте срещна ли при гарата? Дето после беше заминал за Денвър.
— Алфрид Е. Рикс беше заглавието на тази жаба — отговори Джеф.
— Тъй значи — казах аз. — А председателят на твоята акционерна компания се е подписал А. Л. Фридерикс. Чудя се дали…
— Я да видя! — викна Джеф и измъкна от ръцете ми акциите.
За да отвлека поне донякъде събеседника си от смутни мисли, повиках келнера и поръчах още една бутилка вино — най-малкото, което можех да сторя при тези обстоятелства.