Артър Кларк
Кой е там?
Когато ми позвъниха от Службата за контрол на спътниците, пишех отчета за деня, разположил се в Мехура за наблюдение — остъкления купол, стърчащ от оста на космическата станция, подобно главина на колело. Не бе най-удобното възможно място за работа, тъй като гледката бе прекалено впечатляваща. Само на няколко ярда от мен се намираха строителните екипи, които със забавени балетни движения сглобяваха станцията, наподобяваща гигантска играчка. На двадесет хиляди мили под тях се виждаше синьо-зеленият диск на Земята, плаващ сред разкъсаните звездни облаци на Млечния път.
— Тук е ръководителят на станцията — отговорих. — Какъв е проблемът?
— Радарът ни регистрира малко ехо на две мили оттук, почти стационарно, на два градуса западно от Сириус. Можеш ли да го опишеш визуално?
Всяко нещо с орбита, съвпадаща напълно с нашата, трудно можеше да се окаже метеорит. Може би бе изпуснат от нас предмет, например недобре закрепен детайл, откъснал се от станцията. Реших, че навярно е така, но когато извадих бинокъла си и започнах да оглеждам небето около Орион, скоро разбрах грешката си. Макар и този космически пътник да бе дело на човешки ръце, нямаше нищо общо с нас.
— Открих го — казах. — Това е нечий изследователски спътник — с конусообразна форма, четири антени и нещо подобно на снимачен обектив в основата. Ако съдя по дизайна му, вероятно е изстрелян от ВВС на САЩ в началото на шестдесетте години. Знам, че изгубиха контакт с няколко от тях, когато радиопредавателите им отказаха. Наложи им се да направят доста опити да изведат спътник на тази орбита, преди да сполучат.
След кратка проверка на файловете си контролната служба потвърди предположението ми. Отне й малко повече време да разбере, че Вашингтон никак не се интересува от съдбата на своя заблудил се спътник отпреди двадесет години.
— Не можем обаче да го оставим там — добавиха от контролната служба. — И никой да не го ще, застрашава навигацията. Някой трябва да го прибере на борда на станцията.
Разбрах, че този някой ще съм аз. Нямаше как да отклоня дори и един човек от строителните екипи, тъй като и без това закъснявахме, а само ден забавяне на строителството струваше милион долара. Всички земни радио– и телевизионни станции нетърпеливо очакваха момента, когато щяха да предават програмите си чрез нас. По този начин щеше да се появи първата истинска глобална мрежа, покриваща Земята от полюс до полюс.
— Ще го прибера аз — отговорих, и защипах документите си с ластик, за да не бъдат разнесени из помещението от въздушните струи на вентилацията. Дадох си вид, че едва ли не ще им свърша голяма услуга, но в действителност изпитах задоволство от предстоящата задача. Не бях излизал навън цели две седмици и ми бе поомръзнало да се занимавам с графици, инвентаризации, и въобще с великите служебни задължения на един отговорник на космическа станция.
Единствения член на екипажа, когото подминах на път за въздушния шлюз, бе нашият котарак Томи. За хората, живеещи и работещи на хиляди мили от Земята, домашните животни са нещо много важно. Не са много тези от тях обаче, които могат да привикнат към безтегловността. Томи измяучи жаловито, когато се вмъкнах в космическия си скафандър, обаче бързах твърде много, за да му обърна внимание.
Може би е уместно да напомня, че костюмите, които използваме на станцията, напълно се различават от еластичните облекла на хората, разхождащи се по повърхността на Луната. Нашите скафандри всъщност представляват малки космически кораби, способни да приютят само един човек. Те са къси цилиндри с дължина около седем стъпки, снабдени с маломощни ракетни двигатели и с два накрайника в горната си част, подобни на акордеони, в които космонавтът може да постави ръцете си. При нормална обстановка обаче, ръцете ти остават в костюма, за да можеш да използваш контролното табло срещу гърдите ти.
Веднага след като се настаних в персоналния си космически кораб, включих енергозахранването и огледах индикаторите на малкото табло. Има една вълшебна дума, която космонавтите често промърморват, когато влизат в скафандрите си — ГКРБ. Това означава, че трябва да провериш показателите за горивото, кислорода, радиото и батериите. Според стрелките на индикаторите при мен всичко бе изправно, така че спуснах прозрачното полукълбо върху главата си и херметизирах костюма. Тъй като пътешествието щеше да бъде кратко, не си направих труда да проверя съдържанието на чекмеджетата, в които се съхраняваха хранителните припаси и специалните инструменти, необходими при по-продължителни излизания.
Конвейерът ме понесе към шлюза и за миг се почувствах като индусче, прикрепено към гърба на майка си. Помпите понижиха вътрешното налягане до нулева величина, външната врата се отвори и последните остатъци от въздух ме захвърлиха в посока към звездите. Скафандърът започна бавно да се завърта около оста си.