Адвокатът внимателно наблюдаваше свидетелката. Даян Стивънс беше трийсетинагодишна. Излъчваше елегантност. Благородно лице. Вълниста руса коса. Зелени очи. Прекрасна фигура. Носеше шикозен черен костюм, шит по поръчка. Джейк Рубинстийн знаеше, че предишния ден е направила благоприятно впечатление на съдебните заседатели. Трябваше да внимава как действа с нея. „Рибар“, помисли си той.
Бавно се приближи до свидетелската скамейка и предпазливо започна разпита.
— Госпожо Стивънс, според вчерашните ви показания на въпросната дата, четиринайсети октомври, вие сте шофирали на юг по Хенри Хъдсън Паркуей, спукали сте гума и сте отбили на изхода за Сто петдесет и осма улица, за да спрете в парка „Форт Уошингтън“, нали така?
— Да. — Мекият й глас издаваше образованост.
— Какво ви накара да спрете точно там?
— Тъй като бях спукала гума, знаех, че трябва да отбия от главния път, и сред дърветата видях покрив на къща. Реших, че там може да има някой, който да ми помогне. Нямах резервна гума.
— Членувате ли в автоклуб?
— Да.
— Имате ли телефон в колата си?
— Да.
— Тогава защо не се обадихте в автоклуба?
— Помислих си, че това ще отнеме много време.
— Естествено — съчувствено отвърна Рубинстийн. — И тогава видяхте къщата.
— Да.
— И отидохте там, за да потърсите помощ, така ли?
— Точно така.
— Навън светло ли беше?
— Да. Беше към пет следобед.
— Значи сте виждали съвсем ясно.
— Да.
— Какво видяхте, госпожо Стивънс?
— Видях Антъни Алтиери…
— О, познавахте ли го?
— Не.
— Защо сте сигурна, че е бил Антъни Алтиери?
— Бях виждала снимката му във вестниците и…
— Значи сте виждали снимки, напомнящи на подсъдимия, така ли?
— Ами…
— Какво видяхте в къщата?
Даян Стивънс треперливо си пое дъх и бавно отговори, като си представяше сцената:
— В стаята имаше четирима мъже. Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. — Гласът й потрепери. — Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и… и застреля мъжа в тила.
Джейк Рубинстийн хвърли поглед към съдебните заседатели. Всички бяха погълнати от показанията й.
— Какво направихте после, госпожо Стивънс?
— Изтичах при колата си и се обадих в полицията по мобифона си.
— А после?
— Потеглих.
— Със спукана гума ли?
— Да.
Беше време за малко вълнички във водата.
— Защо не изчакахте полицията?
Даян погледна подсъдимата скамейка. Алтиери я наблюдаваше с очевидна злоба. Тя се извърна.
— Не можех да остана там, защото… защото се боях, че мъжете може да излязат от къщата и да ме видят.
— Напълно разбираемо. — Гласът на Рубинстийн стана твърд. — Не е разбираемо обаче, че когато влезли в къщата, полицаите не намерили никого, госпожо Стивънс. Нямало нито следа, че там изобщо е имало хора, камо ли че е било извършено убийство.
— Нищо не мога да направя. Аз…
— Вие сте художничка, нали?
Въпросът я изненада.
— Да, аз…
— Имате ли успех?
— Предполагам, че да, но какво общо…
Беше време да дръпне въдицата.
— Малко реклама никога не е излишна, нали? Цялата страна ви гледа по вечерните новини, бяхте на първа страница на всички вестници…
Даян бясно го стрелна с поглед.
— Не съм го направила заради рекламата. Никога не бих пратила невинен човек…
— Ключовата дума е „невинен“, госпожо Стивънс. И аз категорично ще докажа, че господин Алтиери наистина е невинен. Благодаря. Свърших с вас.
Даян Стивънс не обърна внимание на двусмислицата. Когато слезе от подиума, за да се върне на мястото си, направо кипеше. Прошепна нещо на прокурора, запъти се към изхода и излезе на паркинга. Думите на адвоката продължаваха да кънтят в ушите й. „Вие сте художничка, нали?… Малко реклама никога не е излишна, нали?“ Беше унизително. Общо взето обаче бе доволна от показанията си. Беше разказала на съдебните заседатели точно какво е видяла и те нямаха основание да не й вярват. Антъни Алтиери щеше да бъде осъден и пратен в затвора до края на живота си… и все пак Даян не можеше да не мисли за отровния му поглед. Побиха я тръпки.
Тя подаде на служителя квитанцията си и мъжът отиде да докара колата й.