След две минути Даян шофираше на път за дома си.
На ъгъла имаше знак стоп. Когато тя спря, към колата се приближи добре облечен младеж.
— Извинете, изгубих се. Можете ли?…
Тя свали прозореца.
— Можете ли да ми кажете как да стигна до тунела „Холанд“? — Говореше с италиански акцент.
— Да. Съвсем просто е. Отидете до първата…
Мъжът вдигна ръка. Стискаше пистолет със заглушител.
— Слизай от колата. Бързо!
Даян пребледня.
— Моля ви, недейте… — Когато понечи да отвори вратата и мъжът отстъпи назад, Даян настъпи газта и колата потегли. Задният прозорец се пръсна от улучилия го куршум, после се разнесе втори изстрел. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се задъхваше.
Даян Стивънс беше чела за похищения на коли, ала те винаги й се бяха стрували далечни, нещо, което се случва с други хора. Мъжът се бе опитал да я убие. Нима крадците убиваха хора? Тя взе мобилния си телефон и набра номера на полицията. Отговориха й чак след две минути.
— Полиция. Какво обичате?
Докато разказваше какво се е случило, Даян разбираше, че е безполезно. Мъжа отдавна вече го нямаше.
— Ще пратя полицай на въпросното място. Бихте ли съобщили името, адреса и телефонния си номер?
Даян ги каза. Нямаше смисъл, помисли си. Обърна се към разбития прозорец и потрепери. Отчаяно й се искаше да се обади на Ричард на работа и да му разкаже какво се е случило, ала знаеше, че е зает с неотложен проект. Ако го потърсеше, той щеше да се разстрои и да се втурне при нея — а не биваше да пропусне крайния срок. Щеше да му разкаже, когато се прибереше вкъщи.
И изведнъж й хрумна вледеняваща мисъл: дали беше само съвпадение, или младежът бе причаквал тъкмо нея? Спомни си един разговор с Ричард преди началото на процеса.
— Според мен не бива да свидетелстваш, Даян. Може да е опасно.
— Не се бой, скъпи. Алтиери ще бъде осъден. Ще го затворят завинаги.
— Но той има приятели и…
— Ричард, ако не го направя, няма да мога да се понасям.
„Това, което се случи преди малко, трябва да е съвпадение — реши Даян. — Алтиери не е чак толкова луд, че да ми направи нещо, особено сега, по време на процеса“.
Отби от магистралата и продължи на запад, към жилищния си блок на Седемдесет и пета улица. Преди да влезе в подземния гараж, предпазливо погледна в огледалото. Всичко й се стори нормално.
Апартаментът беше обширен мезонет на първия етаж с просторна дневна, френски прозорци и голяма мраморна камина. Имаше меки дивани, фотьойли, вградена библиотека и голям телевизор. По стените висяха картини — Жул Паскен, Томас Бърч, Джордж Хичкок. Специално място бе отделено на картините на Даян.
На втория етаж имаше спалня с баня, гостна и слънчево ателие, в което рисуваше. Няколко нейни картини украсяваха стените. На статива в средата на стаята имаше недовършен портрет.
Щом влезе в дома си, Даян побърза да отиде в ателието. Свали портрета от статива, смени го с бяло платно и започна да скицира лицето на младежа, който се беше опитал да я убие; но ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да се откаже.
— Тъкмо тая част от работата мразя най-много — оплака се детектив Ърл Гринбърг на път за апартамента на Даян Стивънс.
— По-добре да им съобщаваме ние, отколкото да научават от вечерните новини — отвърна Робърт Пригицър и погледна колегата си. — Ти ли ще й кажеш?
Гринбърг мрачно кимна. Спомни си вица за детектива, който трябвало да съобщи на госпожа Адамс, съпругата на патрулен полицай, че мъжът й е убит.
„Тя е много чувствителна — предупреждава го началникът на управлението. — Трябва да й го съобщиш деликатно“.
„Не се бойте, ще се справя“.
Детективът чука на вратата на семейство Адамс и когато жената му отваря, пита: „Вие ли сте вдовицата Адамс?“
Звънецът сепна Даян. Не очакваше никого. Отиде при домофона. — Кой е?
— Детектив Ърл Гринбърг. Може ли да поговорим, госпожо Стивънс?
„За случая с колата“, помисли Даян. Полицията действаше бързо.
Тя натисна бутона. Гринбърг влезе във входа и се запъти към нейната врата.
— Здравейте.
— Госпожа Стивънс?
— Да. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Започнах да скицирам мъжа, но… — Даян дълбоко си пое дъх. — Беше мургав, с хлътнали светлокафяви очи и малка бенка на бузата. Пистолетът му беше със заглушител и…
Детективът я гледаше смутено.
— Извинете, не разбирам какво…
— Похитителят. Обадих се в полицията и… — Тя видя изражението му. — Не идвате ли за опита за похищение?
— Не, госпожо. — Гринбърг замълча за миг. — Може ли да вляза?
— Заповядайте.
Той влезе в апартамента.
Даян намръщено го наблюдаваше.
— За какво става дума? Случило ли се е нещо?
Думите заседнаха в гърлото му.
— Да. Съжалявам. Хм… Боя се, че ви нося лоша вест. Отнася се за мъжа ви.
— Какво се е случило? — Гласът й трепереше.
— Злополука.
Побиха я тръпки.
— Каква злополука?
Гринбърг дълбоко си пое дъх.
— Съпругът ви снощи е бил убит, госпожо Стивънс. Тази сутрин намерихме трупа му под един мост на Ист Ривър.
Даян дълго го зяпа, после бавно поклати глава.
— Имате грешка, господин лейтенант. Мъжът ми е на работа, в лабораторията си.
Щеше да е още по-трудно, отколкото очакваше детективът.
— Госпожо Стивънс, съпругът ви прибра ли се снощи?
— Не, но Ричард често работи по цяла нощ. Той е учен. — Все повече започваше да се дразни.
— Госпожо Стивънс, знаете ли, че съпругът ви е имал връзка с мафията?
Даян пребледня.
— С мафията ли? Да не сте луд?
— Открихме…
Тя се задъха.
— Покажете ми документите си.
— Разбира се. — Детектив Гринбърг извади служебната си карта и й я показа.
Даян й хвърли бегъл поглед, върна му я и го зашлеви през лицето.
— За какво ви плаща общината, да обикаляте и да плашите мирните граждани ли? Мъжът ми не е мъртъв! Просто е на работа — извика тя.
Гринбърг я погледна в очите и видя смайването и отрицанието в тях.
— Госпожо Стивънс, искате ли да пратя някого да се погрижи за вас и…
— За вас трябва да се погрижат. Веднага се махайте оттук!
— Госпожо Стивънс…
— Махайте се!
Детективът извади визитна картичка и я остави на една масичка.
— В случай, че се наложи да разговаряте с мен, ето номера ми.
„Е, наистина се справих блестящо — помисли си на излизане. — Спокойно можех да я попитам: «Вие ли сте вдовицата Стивънс?»“