— Ти какво му каза?
— Същото като на вас, без някои подробности и с не толкова категорични твърдения.
— Грени, не можем да си позволим да настроим благородниците срещу себе си. Не и в този момент. И в никакъв случай Клермон. Онтейн и неговите гвардейци на практика са телохранители на графа. И ако се разчуе сред останалите благородници, че се опитваме да притискаме графа или заплашваме децата му… Само напомням, че сега се нуждаем от тяхната подкрепа.
— Съзнавам това, сър. Но вече подчертах, че всичко се дължи на недоразумение и слухове.
— Значи не би имал нищо против да се извиниш лично на граф Клермон.
— Не ви разбирам, сър.
— Тази сутрин поканих графа на неофициална среща. По-скоро да пийнем и да си побъбрим в Уедърфеър. — Там се намираше неговият дворец за „отдих”, не беше далеч от града. — Ти, аз и той. Там ще му обясниш всичко и ще се извиниш.
— За какво, сър? Както вече казах, това не е нищо повече от недоразумение.
— Значи ще му се извиниш за недоразумението. Грени, все едно е дали наистина има за какво да се извиняваш. Важно е самото извинение. Трябваше вече да си го проумял. Основно правило на дипломацията.
— Само тримата ли ще бъдем на тази среща?
— Да. Според мен така е най-добре. Няма смисъл да го превръщаме в зрелище. И без това мълвата ще плъзне.
— Лейди Врена няма ли да присъства?
— Дъщерята на графа ли? Не. Защо питаш?
— Само исках да знам.
— Ако желаеш, можем да я поканим.
— Бих предпочел да не е там.
— В такъв случай ще се видим след няколко часа. Облечи се неофициално. И се упражнявай в подмазване.
Това беше осмото.
Обобщение: разни хора искаха Грени да е мъртъв или поне да пострада зле, плановете му да докопа херцогство чрез подстрекателство към въстание се проваляха все по-бързо, а след няколко часа щеше по неволя да се преструва, че съжалява за произшествие, което уж никога не се е случвало, макар да не беше вярно и Грени не изпитваше никакво съжаление освен за несполуката. Ако не дочакаше някакво чудо съвсем скоро, щеше да умре или да се озове в затвора, а Домът Нахамапитин — да понесе отговорността за стореното от него.
А най-лошото беше, че не той измисли всичко това.
Когато навлязоха в юношеските си години, за по-проницателен човек беше ясно, че всеки от потомците на семейство Нахамапитин си има отличителна черта. Амит беше обикновеният — нито оригинален, нито заплашителен, но винаги готов да представя семейството и Дома, послушен фигурант, който поне за пред хората щеше да поеме някой ден властта в Дома Нахамапитин. Грени беше полезният, майсторът в общуването, търговецът или мошеникът според гледната точка, който ви увлича с поредната си идея и вие вече подписвате, независимо дали сте проумели какво купувате всъщност.
Но сестрата Надаш беше мозъкът. Тя казваше на представителя какво да говори и посочваше на търговеца поредния будала, подхващаше планове, за чието осъществяване бяха необходими години или дори десетилетия.
Както направи и през онази първа вечер, когато тримата се събраха в Си'ан за рождения ден на кронпринца Ренеред Ву, с когото Надаш бе подхванала наскоро пазарлъците, предшестващи брак.
— Той е скапаняк — каза Грени на сестра си, когато си тръгнаха от празненството и се прибраха в покоите на Дома Нахамапитин, разположени близо до имперския дворец.
— На мен ми е някак симпатичен — обади се Амит.
Той седеше полуизлегнат на кресло с чаша шира, произведена от Дома. Виното беше контрабандно, или поне щеше да бъде, ако го пиеше друг освен тях. Домът Патрик притежаваше монопола върху гроздето и всички продукти от него. При основаването на Взаимозависимостта и разпределянето на монополите за този принадлежащ на Нахамапитин сорт бе направено изключение, но само за семейни нужди. Прочутата шира, призната за едно от най-изисканите вина след загубата на Земята, вече беше достъпна единствено на принадлежащите към Дома. Или за техни гости на малки сбирки или още по-интимни срещи. Случваше се особено страстни ценители на виното да се предлагат на някого от семейството единствено заради надеждата, че покрай връзката ще опитат шира от по-стара реколта.
— От тебе може да се очаква — отбеляза Грени.
В неговите очи Ренеред Ву и брат му не се различаваха особено в склонността си към скучни развлечения. Грени не беше настроен зле към Амит, нито Амит — към него, но щом пораснаха, не отделяха прекалено много време един за друг. И двамата имаха приятели, които бяха по-подходящи и интересни за тях.