— Още ли се понасяте добре?
— Може да се каже — отвърна Кива с усмивка, защото си спомни скорошното дълго чукане.
— Искам да се срещна с него. Знам, че ти му вярваш, но искам и аз да му повярвам. Ако му повярвам, искам да знам и колко време ни остава, преди всички да затънем в лайната. След това трябва да научим точно как Нахамапитин са намислили да се облагодетелстват от това и да ни го начукат на всички останали. И искам да науча това преди всеки друг.
Кива завъртя глава.
— Той ще разговаря с емперо днес. И не ми се вярва тя да си мълчи за чутото.
— Проблемът не е дали ще разкаже на всички — отвърна Хума. — Проблемът е дали ще й повярват.
— Но тя ще каже истината.
— Ох, дъще моя — засмя се Хума. — Само не ми разправяй, че не знаеш колко маловажно е това.
15
Марс Клермон не подозираше какъв провинциалист е, докато не пристигна в Средоточие.
Едно беше да съзнава с ума си, че Средоточие, включващо едноименната планета, гигантската имперска станция, не по-малкия автономен хабитат Си'ан и още десетки свързани с тях космически средища, е най-напредналата и многолюдна система в цялата Взаимозависимост. Съвсем друго беше да мине от „Да, сър” в имперската станция, няколко пъти по-голяма от съответствието си над Край, и да съзре гъмжилото от бързащи хора, които заминават, пристигат или са се запътили нанякъде по работа. И да знае, че на планетата долу има още повече хора в още по-претъпкани подземни куполи или в усъвършенствани въртящи се цилиндри, дълги по няколко километра, които не обръщат внимание или просто не се притесняват колко близо са до пустотата на вакуума, ледените скали или унищожителната радиация, които могат да ги убият за броени минути.
„Тези хора са побъркани” — каза си Марс, но неволно се ухили. От мисълта в какво положение се поставя човечеството доброволно, но успява да благоденства, му спираше дъхът. Във Взаимозависимостта с нейните религиозни и социални догми за връзките между всички, съчетани с опираща се на гилдии и монополи икономика, хората бяха създали възможно най-смехотворно сложния метод да осигурят оцеляването на своя вид. Всичко ставаше още по-заплетено с добавянето на официална кастова система, смесваща благородници с търговско съсловие над масата обикновени труженици.
И все пак вършеше работа. Защото на равнището на обществото явно достатъчно хора искаха да върши работа и защото всъщност милиардите в крехка изкуствена среда, податлива на механични и екологични повреди и упадък, и с ограничени природни ресурси, можеха да се справят по-добре, като разчитат един на друг, а не вършат всичко на своя глава. Дори без Взаимозависимостта човечеството оцеляваше най-успешно чрез взаимната зависимост.
„Само че сега всички ще бъдем принудени да измислим нов начин за оцеляване” — сети се Марс. Докато гледаше нагоре и на всички страни в имперската станция и наблюдаваше неспирното движение наоколо, той си спомни, че след по-малко от десетилетие всички те може да са мъртви или да им предстои гибел. Отнасяше се и за него.
— Лорд Марс?
Млад мъж с тъмнозелена имперска униформа го гледаше, държеше табела с надпис „Лорд Марс Клермон”.
— Да, аз съм — потвърди Марс.
— Възложено ми е да ви заведа в Си'ан. — Младежът се озърна. — Имате ли багаж? Доколкото знам, слезли сте от петица на Лагос. Имате ли къде да отседнете?
— Изпратиха багажа ми в хотел „Морланд” тук, в станцията.
— Чудесен избор сте направили, сър — похвали го пажът.
— Благодаря.
Кива му препоръча „Морланд” — „ако можеш да си го позволиш”. Марс имаше в момента осемдесет милиона марки в криптирания си носител и отвърна, че все някак ще понесе сметката за хотела.
Младежът посочи.
— Оттук, сър.
Марс последва водача си, чието име беше Верзон Зоне, към онази част от станцията, където беше терминалът за полети до Си'ан. Провериха документите му, после още веднъж, сканираха го целия два пъти, двама отделни служители му зададоха въпроси с каква цел отива в Си'ан. Марс отговаряше, че ще бъде приет от емперо, и показваше таблета си с официалното уведомление и кода за сигурност. Олекна му, че не го попитаха по какъв въпрос ще разговаря с емперо. Досещаше се, че отговор като „за края на Взаимозависимостта и вероятната гибел на човечеството” може да предизвика суматоха.
Верзон се оправда за строгите мерки за сигурност.
— Затегнаха ги, откакто онези ужасни въстаници от Край извършиха бомбен атентат в деня на коронясването… — Запъна се внезапно, защото и повереният му гост също пристигаше от Край. — Не съм искал да намекна нищо лично за вас, милорд.