Марс влезе в кабинета на емперо, огледа обстановката за миг-два и се разсмя. Обилийс Атек се вторачи намръщено в него.
— Нещо смешно ли има, лорд Марс? — попита млада жена, застанала пред бюро.
Носеше премяна в имперското зелено. Очевидно тя беше емперо и също толкова очевидно той се изложи още с влизането си.
Марс се поклони.
— Съжалявам, Ваше величество. Бях изненадан от вашия кабинет.
— Какво ви изненада?
— Аз… ами… Ваше величество, кабинетът изглежда сякаш в него се е взривил музей.
Обилийс Атек вдиша рязко и като че чакаше емперо да заповяда тутакси обезглавяването му.
Но емперо също се разсмя неудържимо.
— Благодаря ви — изрече от сърце. — Тъкмо това си мислех през последните девет месеца. Понякога ме е страх да направя дори крачка тук. Безпокоя се да не бутна нещо и да не счупя безценна реликва. Плаша се от собственото си работно помещение, лорд Марс. Събирам смелост да го обзаведа наново.
— Вие сте емперо, Ваше величество. Убеден съм, че ще ви позволят.
— Въпросът не е дали мога, а дали трябва да го направя.
Емперо кимна на Обилийс, която се поклони и преди да излезе, предупреди Марс с поглед да се държи прилично. Марс откри, че е останал насаме с емперо, тук нямаше помощници, министри или секретари.
— Кажете ми какво си помислихте току-що, лорд Марс — настоя тя и му посочи кресло пред бюрото.
— Помислих, че имате по-малко придворни, отколкото очаквах.
Марс седна, тя само се подпря на бюрото.
— Имам дори повече служители, отколкото можете да си представите. И те обикновено присъстват на моите срещи. А аз провеждам много срещи, лорд Марс. Може би дори няма да повярвате колко много. Не бих могла да се справя с всичко без помощ. Затова те са с мен — емперо посочи бюрото, — аз седя зад това, използвам имперското „ние” в разговора, всеки се държи много почтително и любезно и никой не се смее на този абсолютно нелеп кабинет, когато влезе в него. Но вие се засмяхте.
— Да, Ваше величество. Съжалявам.
— Аз не съжалявам. Напротив — доволна съм, че реагирахте така. Но ако нямате нещо против, лорд Марс, бих искала да науча защо.
— Сигурно защото съм прекалено развълнуван, Ваше величество.
— Говорите като осемгодишно хлапе, получило твърде много сладкиши — усмихна се емперо.
Марс отвърна на усмивката й.
— Сравнението си го бива — призна той. — Ваше величество, целия си досегашен живот прекарах на Край. Не е чак затънтеното изостанало място, както всички го описват, но не е и… това. Не е като Средоточие. Не е като Си'ан. Не е като този дворец.
Емперо сбърчи нос и Марс проумя изведнъж, че каквото и да е очаквал от тази среща, то не се случваше.
— Ужасно е, нали? — подхвърли тя.
— Ъ-ъ… — запъна се той.
Емперо се засмя отново.
— Съжалявам, лорд Марс. Не исках да имате чувството, че ви подмамвам да допуснете гаф. Моля ви да ме разберете — аз не бях предназначена за ролята на емперо. Не съм израснала с всичко… това, както вие се изразихте. За мен е не по-малко чуждо, отколкото и за вас, струва ми се.
— Аз съм благородник, ваше величество. Не ми е чуждо. Само ми изглежда прекалено.
— Да. Да… Благодаря ви още веднъж. Изразихте съвсем точно преживяванията ми през последната година.
— Радвам се, ако съм помогнал, Ваше величество.
— Помогнахте ми — увери го емперо. — Досега това е може би най-приятната за мен среща на четири очи. — Тя се засмя и леко наклони глава. — Затова ме натъжава необходимостта да я вгорчим с разговор за края на цивилизацията.
Марс кимна.
— Значи знаете.
— Лорд Марс, нали не сте се заблудили, че се съгласих да ви приема, защото имам навика да приветствам нисшестоящи благородници в Си'ан? Не се опитвам да ви уязвя, разбира се.
— Не съм се засегнал — отрече Марс. — Просто не знаех какво сте научили и колко ще се наложи да ви обяснявам.
— Тогава да смятаме, че знам каквото знаеше и моят баща за заниманията на вашия баща на Край, защо е бил изпратен там и какво могат да означават неговите изследвания.
— Разбрах.
— Щом това е ясно, първият ми въпрос е: струите на Потока ще изчезнат ли?