Жената се наведе към колегата си, който не бе помръднал. Кардения погледна надолу към локвата кръв около главата му. Той се бе ударил толкова зле в пода, че умря от кръвотечението.
Навсякъде около тях тежко скърцане и пукот разтърсваше повърхностите и разредения въздух в техния сектор от пръстена.
— Какво става? — попита Кардения.
— Пръстенът се въртеше, за да има гравитация в него — отговори телохранителката. — Но вече е пропукан. Разпада се. — Тя подаде ръка на Кардения. — Да вървим, Ваше величество. Трябва да ви кача по онзи коридор.
Коридорът беше проектиран и за използването на тласкащи полета. В широкото отклонение нагоре към тунела фокусираните полета трябваше да придържат хората от екипажа, докато се катерят по „стената”, за да стигнат до коридора. Тунелът се свързваше с основния корпус, където също имаше обезопасяващи тласкащи полета.
— Първо вие, Ваше величество — настоя жената.
Кардения закуцука нагоре по стената с кислородната бутилка в ръка, влезе в коридора и се огледа.
— Продължавайте! — подкани я телохранителката и посочи напред.
Стоновете на кораба се засилиха внезапно, Кардения видя как под телохранителката подът на пръстена се нагъна и разкъса. Още една преграда се сви навътре, за да отдели коридора от пръстена. Кардения зърна жената в последния миг, когато тя й викаше да бяга.
Нямаше нужда от напомнянето. Хукна лудешки по радиалния тунел и когато излезе от тласкащото поле, полетя в безтегловността, блъсна се в стена и започна да се придърпва по нея, за да стигне до далечния люк на основния корпус.
Докато се носеше натам, мина през прозрачна част на коридора. Надникна към разчупения пръстен, секторът срещу нея се отделяше от кораба, откъсна се от коридора си и се пръснаха парчета. Видя го да се рее зад нея. Отпред беше люкът към основния корпус.
И се оказа, че е затворен.
Рязък разтърсващ пукот раздруса тунела около Кардения, запрати я в стената и я завъртя. Премяташе се и слушаше пронизително многогласно свистене — нататък в коридора по стената зейна редица от дупчици, дълга около три метра. И от този коридор излизаше въздух.
Тя притисна маската по-плътно до лицето си и се избута към люка, делящ я от основния корпус, сграбчи ръкохватка до него и заудря по метала с кислородната бутилка. Не спираше, а въздухът се разреждаше и изстиваше, тя вдишваше кислород от време на време, за да остане в съзнание и да удря. Не се отказа и накрая чу — или може би й се причу — как някой също удря по люка от другата страна.
Продължи да блъска по метала, докато студът не я погълна.
17
Офисите на Дома Лагос гъмжаха от хора на имперската служба за сигурност, което подтикна Кива към единствената разумна според нея реакция.
— Мамка му, какво става тук?! — сопна се тя на лорд Претар.
Той стоеше в кабинета си, а униформени и следователи тършуваха в таблета и архива му, както и в таблетите и архивите на всеки друг, когото завариха в офисите.
— Имало е покушение срещу емперо — обясни Претар.
— Какво общо, да му го начукам, има това с нас?
— Лейди Кива, моля ви. — Той се озърна към хората от сигурността. — Дръжте се прилично.
— Майната му на приличието! Отговори на проклетия въпрос.
Кива долавяше, че Претар се мъчи да прецени дали като старши директор на Дома Лагос за Средоточие може да цапардоса дъщеря на матриарха на Дома. Секунда-две по-късно той размисли и според нея това беше правилно, но разочароващо решение, защото тя копнееше за повод да го размаже по шибания килим.
— Емперо разглеждала построен наскоро кораб — обясни Претар. — Някой забил совалка в сектора на пръстена, където тя била в този момент.
— Ясно. И?
— И совалката била от наш кораб.
— Какво? Кой?
— „Да, сър”.
— Ти бъзикаш ли се с мен, бе?
Претар пак се огледа многозначително, с което сериозно й опъна нервите, сякаш искаше да подскаже: „Ако се бъзиках с тебе, тези хора нямаше да са тук”.
— Лейди Кива… — обади се някой зад нея.
Тя се обърна. Някакъв много наежен чеп я зяпаше.
— Кой сте вие?
— Хайбърт Лимбар. Началник на имперската служба за сигурност. Искам да говоря с вас.
— Добре, защото и аз искам да говоря с вас. — Кива изгледа Претар. — Вън.
— Това е моят кабинет — възрази Претар. — А вие не сте вашата майка.
— Не съм — потвърди тя. — Обади й се да се оплачеш, ако искаш. Дотогава се разкарай. Трябва да използвам кабинета.