След като отново обърнах жребеца си, аз се озовах лице в лице с Карпио. Широко отворените му очи бяха втренчени в мен така, сякаш се канеха да изскочат от орбитите си.
— Вие ли… вие ли сте Олд Шетърхенд? — каза той със заекване на един английски, който явно беше учил само от школските учебници.
— Да, аз съм Олд Шетърхенд — отговорих кратко, за да не би сцената на взаимното ни разпознаване при тази невероятна среща да забавеше съвсем излишно важните неща, които трябваше да свършим преди всичко друго. — Вие тримата, сядайте на земята и сложете оръжията зад гърба си! Подчинявайте се по-бързо, иначе копитата на коня ми ще ви направят на кайма!
Егли седна и остави ножа и револверите зад гърба си. Корнър направи същото, но скърцайки със зъби. После и Шепард докуца и се настани до тях.
— Е, сега вече искам да знам какво всъщност означава този цирк? — попита Корнър с онова дръзко нахалство, което е последното средство за защита на един мерзавец.
— Веднага ще разберете — отвърнах аз, слизайки от коня. — Искам на всички ви да задам един въпрос. Вие тримата откраднахте в Уестън златото на Уотър, нали?
— И през ум не ни е минавало!
— Е, добре! Както искате! Аз не съм нито шериф, нито мен са ме обрали. Запазете каквото знаете за себе си. Но затова пък толкова по-наложително е да си поговоря с възрастния мистър Лахнер.
Старият, също както и Шарана, беше слязъл от коня си. Обърнах се към него:
— Мистър Лахнер, попаднали сте в лоши ръце. Как стана така, че сте се събрали с убийци и крадци?
— Убийци и крадци ли? — попита той. — Лъжете се, сър. Тези джентълмени са най-честните хора, които можете да намерите в Съединените щати.
— Аз ги познавам по-добре от вас. Без да броим другите им престъпления, тези трима изпечени бандити, които вие имате добрината да наричате джентълмени, са застреляли някой си Уели — тръгнал надолу по Плат със злато за двайсет хиляди долара и разбира се, са му взели нъгитсите. След това преследвали неговия спътник до Уестън и му откраднали половин центнер злато. Там обрали с взлом и един търговец, а същата участ сполетяла някакъв адвокат в Платсбърг. Преследвани от полицията, така че вече не могат да се мярнат в щатна Мисури, те са ви повели нагоре в планината, за да ви вземат парите.
Тримата обвинени започнаха шумно да протестират, но едно заплашително движение от страна на Винету ги накара набързо да млъкнат.
— Съветвам ви да ги зарежете — продължих аз. — Не бива да се занимавате с такива негодници.
— А вие присъствахте ли, когато са застреляли онзи човек в реката Плат? — попита ме старият.
— Не.
— Видяхте ли ги как извършват кражбите с взлом в Уестън и Платсбърг?
— Не.
— Бяхте ли с нас, когато сключих с тях сделката си?
— Не — отвърнах аз и този път. Не биваше да издавам всичко, каквото знаех, защото тогава щях сам напълно да се обезоръжа.
— В такъв случай ви е невъзможно да докажете вашите обвинения. Ако наистина сте Поразяващата ръка, то вие сте прочут уестман, но това съвсем не означава, че сте и известен търговец, от когото бих приел съвет. Тези трима господа са джентълмени и аз няма да скъсам деловите си отношения с тях. И изобщо от къде на къде си въобразявате, че тъкмо вие трябва да се заемете да оправяте моите дела?
— Аз съм приятел на вашия племенник Херман.
— Вие? Негов приятел?
Преди да успея да кажа нещо, Карпио отговори вместо мен. Той не сваляше поглед от мен, а лицето му често сменяше израза си. Личеше си, че в него се борят съмнението с надеждата. Когато чу последните ми думи, той силно извика:
— Сафо! Ти ли си наистина? Значи не съм се излъгал, а?
— Не, драги Карпио, не си. Аз съм твоят стар и верен съученик и спътник във ваканционните пътешествия.
Тогава той, олюлявайки се, се приближи до мен, прегърна ме и горчиво зарида така, сякаш сърцето му щеше да се пръсне.
Между хълцането и риданията му успях да доловя следната изречена на полувисок глас молба:
— Не ме изоставяй, Сафо, не ме изоставяй! Иначе ще загина. Чичо ми не може да ме понася, а пък другите дори искат да ме убият.
— Не бой се! — успокоих го аз. — Щом си при мен, ти си под надеждна закрила.
— Да, при теб, както на времето, когато ти ми беше единственият близък човек.
Изглежда, все пак старият долови някои от полувисоко изречените думи, защото веднага ме попита със злобен глас:
— Какво ви каза той? Какво имаше предвид с думите «искат да ме убият»?