— Добре, да бъдем кратки — казах аз. — Ако мигновено не настъпи тишина, и вие ще полетите във водата, само че няма да се измъкнете тъй лесно!
— Хвърли ме в потока, подлецо, ако ти стиска! — изкрещя Корнър. — Разбира се, един скитник, откраднал сам нъгитсите в Уестън, който обаче после прехвърля вината върху други хора, не смята за позор да ми отмъкне и коня. Плюя на теб!
Той действително приведе в изпълнение последните си думи. Това вече бе прекалено за мен. Нахвърлих се върху него, за да го сграбча, и за мен бе цяло щастие, че го направих, защото в същия миг се чу изстрел, който иначе сигурно щеше да ме улучи, ако си бях останал на старото място. Естествено едва по-късно разбрахме това, като забелязахме, че куршумът беше одраскал врата на намиращия се зад мен кон на Егли. Ето че последва кратка, но изключително напрегната и вълнуваща сцена. Тримата негодници посегнаха към револверите зад гърба си. Бях притиснал Корнър здраво под мен, но въпреки всичко той успя да се докопа до оръжието си. Шепард и Егли насочиха дулата към мен. Успях с удар да избия револвера от ръката на Егли, а Рост дръпна и събори другия на земята. В първите секунди Винету се накани да се втурне подир стария Лахнер, защото той беше стрелял по мен от засада, но после апачът бързо се обърна и ни се притече на помощ. Той притисна Егли на земята и го обезвреди. Аз ударих Корнър по главата така, че той рухна на земята като пън. Шепард продължаваше да се боричка с Рост, И на него нанесох моя познат юмручен удар, и то със същия успех. Междувременно апачът се справи с Егли напълно, като му притисна гърлото така, че от липса на въздух негодникът загуби съзнание. Само след две минути и тримата бяха вързани.
Шарана стоеше и гледаше като насън. Не се помръдваше, но с разтреперан глас не преставаше да се вайка:
— Боже мой! Нима наистина е възможно да се случват такива неща? Мислех си, че стават само в кървавите романи!
— И в живота се случва съвсем същото, каквото току-що видя тук с очите си — казах му аз, — само че писателят на романи сигурно щеше да натръшка от нас осмината поне петима на тази хубава трева.
— Уф! — обади се Винету, като посочи с ръка нагоре по реката, където се виждаше да препуска бягащият Лахнер.
— Остави го! — казах аз. — Няма да се изплъзне от наказанието си. То ще го следва по петите.
— Видях го как се прицелва и стреля по вас, застанал ей зад онзи храст на брега — заяви Рост.
— Но не ме улучи. Последствията обаче ще го връхлетят с толкова голяма сигурност. Повтарям, оставете го да избяга:
Срещата ни с тези хора бе преминала по съвсем друг начин, отколкото си бяхме представяли. Бях искал само да спася Шарана, а по възможност и неговия чичо, но не и да започваме схватка. Въпреки всичко тя се беше състояла, и то за щастие без кръвопролитие. Разбира се, няколкото капки кръв от съвсем леката рана на коня не влизаха в сметката. Оставаше открит въпросът какво щяхме да предприемем. Хвърлих въпросителен поглед към Винету. Той безмълвно посочи оръжията на победените, а после и самите тях, при което тежко отпусна протегнатата си напред ръка с дланта надолу. Разбрах знака му и се обърнах към Рост и Карпио с думите:
— Тези тримата ще останат да лежат тук вързани. Чичо ти, Карпио, сигурно ще се върне и ще ги освободи. Ще вземем револверите им; но пушките и ножовете си могат да задържат.
— Защо да не вземем и тях — попита Рост.
— Защото така ще ги изправим пред гладна смърт. Няма да могат да си набавят месо. Ще разменим старата кранта срещу дорестия жребец и после тръгваме на път.
— Накъде? — попита Шарана, — Връщаме се у дома, нали?
— Какво наричаш у дома?
— И аз не знам. Ами ти къде живееш?
— Навсякъде и никъде.
— Нямаш ли постоянна работа? — Колко жалко! И защо?
— Защото не искам.
— Не искаш! — повтори той. — А аз клетникът, щях да съм доволен и от най-мизерната работа — Мислех си че си имаш някоя хубава служба и вчера тъкмо обяснявах на чичо си; че…
— … че си принуден да се скиташ тук из Дивия запад, докато аз в родината сигурно съм получил някоя много хубава служба — побързах да се намеся.
— Това… да, тъй казах. Но, Сафо, ти откъде го знаеш?
— От теб самия
— Как е възможно? Не те разбирам.
— Докато изговаряше тези думи, аз и Винету бяхме зад теб в храсталака! Подслушвахме ви.
— Но…. но, драги Сафо, та това е точно така, както са описани тези неща в индианските книги.
— И както още по-реално и осезаемо може да се преживее в самия Див запад. Затова ще си поговорим повече, когато имаме време.
— Значи си станал истински уестман?