— Да.
— Колко хубаво! Ами как ти хрумна безумно смелата мисъл да газиш тук до колене в кръвта на червенокожата раса? Ти беше иначе толкова добър и състрадателен човек.
— Нека първо те успокоя, че не газя до колене в кръвта на червенокожите. Напротив известен съм като приятел на индианците. Освен това ще отбележа, че уестманът е само част от мен. Имам и още няколко други професии.
— Слушай, ти си станал голяма загадка за мен! Изглежда си обгърнат от куп тайни.
— Може би е обратното — тайните не са около мен мен или по-скоро в джобовете ми. Например в десния джоб на ловната си дреха имам нещо, което е свързано с теб. Това познато ли ти е?
С тези думи му подадох намерените предишния ден в мъха шпори. Той ги огледа и каза:
— Да, познати са ми. Как попаднаха у теб?
— Намерих ги в гората съвсем близо до вашия бивак.
— Там ли? Значи все пак съм имал право.
— За какво!
… Ами като твърдях онова, което чичо ми не желаеше да повярва. Това са неговите шпори.
— Не са ли твоите?
— Все ще мога да различа моите шпори от чичовите. Моите ги бях свалил, защото хълбоците на коня ми са много чувствителни и все го гъделичкам. Дадох ги на чичо си, за да ги пази. Били са му добре дошли и ги е сложил на ботушите си, понеже беше загубил своите шпори.
— Драги Каприо, дали пак нещо не объркваш?
— Да обърквам ли? Но, моля те, как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Нали ме познаваш от по-рано и сигурно знаеш, че подобни необясними неща са ми напълно чужди. Без никаква надменност мога да се похваля, че никога през целия си живот не съм допуснал каквото и да било объркване на едно с друго. При мен всичко си върви по своя правилен безпогрешен път. Може би дори съм прекалено логичен за този живот и затова все още доникъде не съм я докарал. Но за съжаление съдбата тъкмо мен е избрала непрекъснато да страдам от разсеяността на околните. Където и да отида, все ще се намери някой, който ще вземе да обърка нещо. Даже и ти не правиш изключение!
— Аз ли? — учудено попитах. — Спомняш ли си някой път така да съм се заблудил?
— И то как! И от това пострада моята чест, но на времето си замълчах и поех всичко върху себе си, само и само да не те обидя.
— Я ми разкажи!
— Спомняш ли си за нашето пренощуване във фалкенау при ханджията францел?
— Да.
— Тогава ти беше пушил силни пури и не беше ял нищо. Навярно към всичко това се прибави и макар и лекото опиване с вино. Накратко, вечерта ти не можа да хапнеш нищо и посред нощ те обзе такъв вълчи глад, че изяде един цял голям сладкиш. Така се натъпка и на сутринта ти беше толкова лошо на стомаха, че едва успяваше да се задържиш седнал в шейната. Естествено хората забелязаха липсата на сладкиша и тъй като е невъзможно човек с болен стомах да излапа такъв огромен сладкиш, подозрението падна върху мен и аз трябваше да го понеса с безмълвна преданост. Сега убеден ли си, драги Сафо, как стоят нещата?
Клети, клети Карпио! Значи чак дотам беше стигнал вече! Трябваше да положа големи усилия да забия поглед в земята като човек, който осъзнава вината си. След малко отговорих:
— Да, за съжаление гладът ми беше неописуемо голям. И до ден-днешен съм ти благодарен за твоята тогавашна саможертва.
— Не споменавай за благодарност! Направих го с радост… Какво ще прави този джентълмен? Защо бърка в кобурите ми?
Рост се канеше да прехвърли нещата на Карпио от досегашните му кобури в кобурите на седлото на дорестия жребец. Обясних го на Карпио.
— Сам ще го направя — рече той. — Не обичам други хора да ми пипат нещата. Така само причиняват бъркотия и безредие.
Той се отправи към крантата, за да се заеме сам с прехвърлянето на вещите. Винету провери ремъците на тримата мъже, които бяха вече дошли в съзнание, но предпочитаха да се преструват, че са все още в несвяст. Вдигнах револверите от земята, за да ги разпределя помежду ни. Точно тогава чух някакво възклицание от Карпио. Когато се обърнах към него, видях, че поклащайки глава, държи в ръцете си някаква лула с формата на калюмет. Щом забеляза, че го наблюдавам, той се приближи до мен и поясни:
— Ето ти веднага едно такова доказателство. Това е лулата на чичо ми. Какво ли търси в моя кобур?
— Сигурен ли си, че не е твоя?
— Моя ли? Слушай, скъпи приятелю! Ти трябва по-добре да си упражняваш паметта! От нея просто отпадат спомени, които на мен ще ми останат верни за цял живот. Когато ти на времето пуши толкова силни пури и пи здравата, твоето окаяно състояние ми направи такова съкрушително впечатление, така ме изплаши, че реших никога да не пуша и да гледам на всички спиртни напитки само като на лекарства. И удържах на думата си. Никога не съм пушил. Следователно тази лула не може да е моя, но въпреки всичко тя е в моя кобур.