— Кой ли я е сложил там?
— Моят роднина. Той пуши вчера, докато седяхме край огъня. После ми подаде лулата и ми нареди да я пъхна в кобура на седлото му, което сторих начаса.
— Но ето че е в твоя кобур.
— Съвсем естествено, понеже чичо ми е толкова объркана глава! После той е взел своето седло за моето и си е помислил, че аз съм се объркал. За да поправи тази мнима грешка, е извадил лулата от единия кобур и я е сложил в другия. Е, скоро ще забележи липсата й. В каква посока ще яздим?
— Ако е възможно, вероятно ще се отправим към мястото, където Медисин Боу Ривър се влива в Норд Плат Ривър, и там ще е крайната цел на пътуването ни Веднага тръгваме на път.
Имаш ли някакво желание?
— На първо време само едно — не ме изоставяй в ужасното положение, в което се намирам! Бъди пак предишният мил и верен приятел, какъвто ми беше в онези юношески години.
— В това отношение няма защо да се безпокоиш, Карпио. При нас си в пълна безопасност. Само те моля в бъдеще, каквото и да става, да се съобразяваш с Винету и мен.
— О, що се отнася до това, сам ще видиш, че умея да се държа мъжки. Прочел съм всички възможни индиански книги и от тях съм почерпил толкова много знания, че спокойно мога да се меря с най-добрите уестмани.
Ако ми го беше казал някой друг, щях да му се изсмея. Но Шарана ме гледаше право в очите с такъв детски доверчив и наивен поглед и изобщо така бе застанал пред мен като живо олицетворение на пълната безпомощност, че успях да кажа само следното:
— Драги Карпио, и аз съм прочел поне също толкова дебели «тухли», ала от тях нищо не съм научил!
— Е, да, ама това си ти! Винаги си се занимавал все с твоите многобройни чужди езици и никога не си обичал подобни увлекателни книги. Пропилявал си свободното си време и последните пфениги, за да се научиш да яздиш, да стреляш, да се фехтуваш, да се бориш, да играеш гимнастика и да плуваш, докато аз използвах всеки свободен час именно за споменатите книги и ти скоро ще имаш възможност да се убедиш, че четенето им тъкмо сега ще ми донесе голяма полза. От всичките твои упражнения ме привличаше единствено плуването и сигурно ще си спомниш, че те превъзхождах в гмуркането.
Естествено той не подозираше, че именно умението му добре да се гмурка, за което по някакъв начин беше узнал Корнър, бе една от причините негодниците да го помъкнат към Гоки Маунтънс заедно с неговия роднина. Вярно, можех да им го кажа, но при неговата ненадеждност сметнах, че ще е по-добре да си замълча. И изобщо, реших да го оставя в пълно неведение относно опасността, към която, нищо неподозиращ, се беше отправил. Защо ми трябваше да го тревожа, щом като, както се надявах, тя беше вече преминала?
Пленниците се държаха тихо и кротко. Но когато започнахме да се приготвяме за път и Карпио възседна дорестия жребец, Корнър показа, че не е вече в безсъзнание. Той изригна поток от ругатни и накрая заплашително извика подир нас.
— Пожелавам ви много щастие с Олд Джъмбъл! Не си мислете, че няма пак да се видим! Но тогава ще си разчистим сметките! И ще си взема коня!
Следвахме течението на реката около четвърт час и изведнъж съзряхме стария Лахнер, който се беше спрял настрани, малко по-далеч от брега. Внимателно се оглеждаше назад. Щом видя, че нямаме намерение да се занимаваме с него, той смуши коня си и го насочи към мястото, където лежаха неговите спътници. Съвсем естествено беше да ги развърже и да започнат да ни преследват. Но това никак не ни тревожеше.
Рок Крийк се влива в Медисин Боу Ривър, която до устието си, където се сливаше с Норд Плат, щеше да ни служи като водач, защото въпреки многобройните си завои, речната долина все пак предлага път, по който може да се напредва по-бързо отколкото ако се тръгне направо през стръмни планини и непроходими гори. Но за наше съжаление скоро бяхме принудени да разберем, че и до вечерта нямаше да достигнем устието на тази река. Дорестия жребец създаваше много главоболия на Шарана, той бе твърде темпераментен за него, а и след като накарахме Рост да смени своя кон с неговия, положението не се подобри кой знае колко много.
Винету не бе казал нищо за решението ми да вземем с нас тъй неочаквано срещнатия мой приятел от юношеските години. Но постоянното ни спиране ту тук, ту там сигурно беше вече ядосало вожда и понеже от тактичност към мен и в този случай не възрази с нито една дума, аз не можех да постъпя иначе, освен да се опитам да събудя у него дълбоко съчувствие към Карпио, и то в такава степен, че великодушно да отминава неговите недостатъци, И така, разказах му за нашето младежко приятелство и му описах някогашния си другар и спътник с онова най-искрено и сърдечно съчувствие, което той наистина заслужаваше. Когато свърших, Винету остана известно време дълбоко замислен. а после каза: