— Уф! Не само духът на твоя приятел е болен, болно е и неговото тяло. Ние ще го предпазим от смъртта в ледените води на файндинг-хоула, но въпреки всичко той няма да види отново нито родината на своите прадеди, нито зелените прерии на Канзас. Снегът на Запада ще покрие мястото, където милостивата земя ще го приеме в прегръдките си. Нека моят брат Шарли бъде към него мил и снизходителен. Когато слънцето залязва, небето се покрива с одежди от злато и сребро. Нека чрез скритото състрадание на сърцата ни и кончината на твоя клет приятел бъде също така озарена и облекчена. Хау!
Изречените от Винету мисли ми бяха минали през главата още в първите мигове на срещата ми с Карпио, в чийто страдалчески вид видях оставен знака на съдбата му. Телесно той бе преуморен по толкова безотговорен начин, че можеше да бъде спасен само ако се пазеше и щадеше възможно повече. Той имаше нужда от продължителна почивка, каквато ние за съжаление не можехме да му осигурим. Но духовното му и душевно изтощение беше още по-голямо и от физическото. Изцяло беше изгубил силата на каквито и да било вътрешни импулси, така че човек не можеше да си представи по-послушен и по-безволев инструмент в ръцете на Корнър и неговите другари, тъй удобен за целите им! Беше ми безкрайно болно за него, но не можех да съм на друго мнение, освен на мнението на Винету; а именно, че при дадените обстоятелства нямаше да ни се удаде да предотвратим окончателното му физическо и душевно рухване. Заради тъй необходимото му спокойствие би трябвало да го оставим още тук на грижите на добри хора или пък да го отведем до източните щати, ала понеже нито едното, нито другото бе възможно, оставаше ни убеждението, че «милостивата земя на Дивия запад ще го приеме в прегръдките си», както Винету се беше изразил толкова поетично, или с други, недотам красиви думи, че щяхме да сме принудени да го погребем някъде тук по височините на Скалистите планини. Разбира се, не беше необходимо тепърва вождът да ми напомня да съм снизходителен към моя клет Карпио.
Естествено аз бях обяснил на някогашния си съученик кой е Рост и с какви цели е предприел това пътуване. Но нито личността, нито намеренията на новия му познат бяха в състояние да изтръгнат Шарана от безразличието му. Той яздеше безучастно до него, без да се опитва да започне някакъв разговор. Към Винету изобщо не смееше да се обърне, тъй че аз бях единственият, който от време на време успяваше да го извади от неговата самовглъбеност. При един от тези редки случаи се осведомих за някои наши общи познати от онези години. Със своя безразличен тон той ми отговори:
— От доста време те не ме интересуват вече. След като ти се изгуби, никой друг не ми обръщаше внимание, а при това положение нямах никакво намерение да моля някого за снизхождението да общува с мен.
— А не знаеш ли как е моят стар кантор, който ми даваше уроци по музика и пеене?
— Струва ми се, веднъж чух, че бил още жив.
— Ами Крюгер, на когото трябва да благодаря, че канторът даде нескопосания ми мотет за печат?
— Слушай, за него мога подробно да ти разкажа, защото по-късно веднъж си поговорихме. Представи си само, беше станал клоун и се беше оженил за сестрата на един музикант от цирка.
— Хмм! Може би искаш да кажеш, че той е бил цирков музикант, и се е оженил за сестрата на някой клоун, а?
— Не! Не ме обиждай! Съвсем не искам да кажа нещо друго, освен онова, което вече казах, а и ти трябва да знаеш много добре, че веднъж завинаги е изключено да изпадна в подобно заблуждение. И така, не ме разпитвай за хора, с които не желая да имам нищо общо!
— Добре! Да поговорим тогава за теб!
— Не мога да ти разкажа кой знае колко радостни неща. Сигурно някой зъл дух внуши на баща ми, че на всяка цена трябва да стана учител, макар че ми липсваха всички качества, необходими за тази професия. Искаше ми се да стана мебелист резбар или майстор на изкусно изработени ключалки и брави и ако ми бяха позволили, навярно сега щях да съм съвсем друг човек. Още от малко дете най-голямо удоволствие ми доставяше да изрязвам и да дялкам, а че притежавах сръчност за подобни работи, може да ти докаже онази изработена от мен секретна брава, която бях взел със себе си по време на нашето коледно пътешествие. След като ти не беше вече край мен, ученето ми стана двойно по-трудно. Изобщо не напредвах и накрая останах да повтарям класа. Често със сълзи на очи молех баща си да сложи край на тези мъчения, но той настояваше на волята си, докато най-сетне възраженията и укорите на моите учители го принудиха да ме прибере от семинара. Но и тогава не позволяваше да се продума за изучаването на занаят. Реши да ме изпрати на някаква служба в администрацията и така се озовах като младши писар в градската управа, където се задържах едва два месеца, и то заради необяснимата разсеяност на моите началници. После ме тикнаха в канцеларията на един адвокат, където от ранни зори до късна вечер трябваше да преписвам какво ли не, тъй че това убийствено еднообразие сигурно щеше да ме подлуди, ако нямах толкова съсредоточен и спокоен характер. За нещастие началникът, който изобщо беше много ненадежден човек, веднъж беше объркал номерата и надписите на две важни преписки, ала прехвърли вината върху мен и взеха, че ме уволниха. После пак като писар попаднах на гарата, по-късно работих при един търговец, при един майстор строител, бях в книжарница, както и в шоколадена фабрика — накратко, един ме пращаше да си вървя у дома, друг ме приемаше на работа, докато най-сетне неизбежните последици настъпиха — никъде не можех да се задържа. Тогава баща ми се отказа от мен. Опитах всякаква работа, за която не се иска никакво образование, когато си кръгла нула, и най-накрая стигнах до продавач на вестници. Като такъв доста време влачих жалко съществование, макар че естествено туй не е никаква поне малко от малко приятна професия, щом ти се налага непрекъснато да се разправяш с хора, които все забравят кой вестник, кое списание или книга са получили.