— Уф, уф! — разнесоха се наоколо възклицания от устата на смаяните червенокожи.
— Уф, уф! — възкликна и Яконпи Топа. — Мъртъв ли е?
— Не е, защото искаше само да ме прегази с коня си, а ето че самият той лежи на земята. Скоро пак ще се съвземе. Но ако ме беше обидил или ако беше посегнал към оръжията си, нямаше вече да е жив. Аз държа на думата си.
— Уф! По такъв начин да повалиш кон! Никога не сме виждали подобно нещо!
— Pshaw! Всеки може да го направи. Необходима е повече сръчност, отколкото сила. Ако искаш, ще ти покажа как става.
— Да, трябва да се науча! Но какво искат тук тези воини? Въпросът му беше отправен към кървавите индианци, които се бяха стълпили наоколо и сипеха закани срещу мен.
— Той посегна на Пете-е, нашия вожд, а това изисква кръв. Той трябва да умре! — извика старият воин, който край Потока на месото бе седял до предводителя на кървавите индианци.
— Отстъпете назад! — заповяда кикатсът. — Поразяващата ръка е както под моята закрила, тъй и под закрилата на моите воини. Нима искате да ни принудите да вдигнем срещу вас оръжие? Взаимно да се избият съюзници, само защото вашият вожд е забравил, че тук, в този лагер, заповядвам единствено аз?
— Тогава ние не можем да останем да живеем в лагера на упсароките, а ще си построим наш собствен. Ще се подчиняваме само на вожд от нашето племе.
— Моят брат каза умни думи — отвърна Яконпи Топа. — В един лагер не може да има двама вождове, всеки от които желае да заповядва. Направете си ваш бивак!
Старата лисица не беше очаквал подобен отговор. Край Потока на месото се беше обявил за предаването ни на враните, което бездруго едва ли бе възможно да се избегне. Вероятно беше вярвал, че въпреки това съдбата ни щеше да зависи от волята на Пете-е, понеже щяха да придадат решаващо значение на неговия глас. А сега, когато обстоятелствата се бяха изменили в благоприятна за мен посока, със заканата да си направят собствен лагер той се опита да окаже натиск върху вожда на кикатсите и да го настрои срещу мен. Но това, че макар и без да прозре неговите намерения, Яконпи Топа му се беше опънал, направи плановете му на пух и прах и той така се ядоса, че допусна непредпазливостта да си послужи със следната заплаха:
— Ако нашият вожд Пете-е няма да живее при воините на упсароките, той няма и да се бие заедно с тях срещу шошоните.
При тези думи лицето на кикатса придоби онова каменно изражение, което бе признак за едва сдържан гняв.
— Моят брат от свое име ли говори, или от името на вожда си? — попита го той.
— И от негово име, и от мое, а и от името на всичките ни воини.
— Значи Пете-е иска да заповядва тук, а ако не може, ще ни откаже помощта си, тъй ли?
— Да. Ти ще изгубиш нашите сто храбри воини, и то само заради ей този бледолик, който винаги е бил ваш и наш неприятел. И тъй като ние не сме дошли толкоз отдалече, за да се върнем у дома без бой и плячка, лесно е да се предвиди какво решение ще вземе после нашият вожд.
— Какво?
— Ще ви изостави и ще ни поведе към шошоните, за да им помогне в схватката срещу вас.
— Уф! Нека воинът на кървавите индианци ми отговори на няколко въпроса! Защо изровихме секирата на войната срещу шошоните?
Той не наричаше повече стария «моя брат», а «воинът на кървавите индианци». Изглежда, че избухването на гнева му нямаше много да закъснее. Старият воин отвърна:
— Защото шошоните убиха шестима упсароки.
— Откъде научих за това злодеяние?
— Аз ти го казах. Присъствах на убийството, но не успях да го предотвратя, понеже бях твърде далече.
— Значи твоята уста и твоите думи ни накараха да тръгнем на боен поход, за да накажем шошоните. Твоята уста ни подкани да си отмъстим. Твоята уста нарече шошоните страхливи и подли вонящи убийци и ни обеща помощта на воините ви. Твоята уста ме увери, че тези воини ще се подчиняват само на моите заповеди. Но ето че сега идва вашият вожд Пете-е и настоява аз да се подчинявам на него и понеже не съм съгласен, ти ме заплашваш, че ще преминете на страната на нашите врагове, които ти просто се чудеше с какви по-лоши думи да очерниш.