— Но как ще ни помогне, след като е приятел на враговете ни!
— Също като мен и той е приятел на всички червенокожи мъже. Той остава техен приятел дори и когато са се скарали помежду си и враждуват. Винету с радост ще се съгласи да възстанови мира между вас и шошоните.
При тези думи Яконпи Топа протегна напред и двете си ръце в знак на пълно несъгласие и каза:
— Мир ли? Изровихме бойната секира, защото змиите убиха наши воини, а това злодеяние може да се изкупи само с кръв. Как може тогава да има мир между тях и нас? Дори срещу нас да се изправят и повече от десет пъти по сто шошони, ние пак няма да се изплашим от тях, понеже Вагаре Тай, военният вожд на тези хора, е едно младо псе, което още не знае да хапе.
— Не забравяй, че макар Ават Ния, върховният вожд на шошоните, да е принуден от своята възраст да си остане у дома, той несъмнено е дал на младия вожд своите съвети, предал му е много от собствения си опит.
— Каква полза от чужд опит, щом го нямаш в собствената си глава? А пък вожда на апачите ще посъветвам и докато трае бойният ни поход да остане онова, което е според собствените ти думи, а именно — приятел на всички червенокожи мъже. Ако застане на страната на шошоните, тоест срещу нас, той няма да е повече това, за което се представя, а ще стане наш враг и следователно не бива да очаква от нас пощада. Къде узна Олд Шетърхенд за предстоящата ни война с шошоните?
— Далеч долу в равнината, където са земите на бледоликите.
— А защо се е изкачил чак до тук?
— За да помогна на шошоните в борбата им срещу вас.
— Уф! — възкликна вождът повече учудено, отколкото гневно. — Поразяващата ръка ми го казва толкова откровено?
— Аз съм воин и ти си воин. И двамата сме твърде горди, за да си служим с лъжи.
— Уф! Поразяващата ръка говори много дръзко, но точно, затова трябва да го уважавам. Знае ли той защо изровихме бойната секира срещу шошоните?
За да не му кажа една неистина, отвърнах уклончиво:
— Все още не съм се срещал с шошоните. Може би ще го науча от теб.
— Тези кучета застреляха шестима от воините ми.
— Дали е истина?
— Да. Нали и ти самият го чу преди малко от стария воин на кървавите индианци, който всичко е видял.
— Кой друг е бил свидетел на убийството?
— Само той и неколцина от хората му.
— Смяташ ли, че на него всичко може да му се вярва?
— Че защо да се усъмнявам в думите му?
— Всяко съмнение може да има най-различни основания. Този стар воин не ми прилича на човек, комуто можеш да имаш пълно доверие. Не е изключено да приписва на други хора собствените си деяния. Ти разследва ли случая?
— Не беше необходимо. Моите шестима воини бяха тръгнали да събират кожите от какви ли не животни, които бяхме натрупали и скрили на различни места. Най-напред открихме труповете им, а после намерихме и кожите при шошоните. Това доказателство не е ли достатъчно?
— Хмм! Колко бяха тези шошони?
— Четирима. Те умряха на кола на мъченията.
— Съвсем сами ли са били?
— Не. С тях е имало и един бледолик.
— Той не се ли казва Нана-по?
— Уф! Нима Поразяващата ръка го познава?
— Да. Но знам и други неща.
— Какви?
— Кожите, които сте намерили при шошоните, са тяхна собственост или пък са били на Нана-по, който ги е купил от тях. Не са били кожите, отнети от твоите шестима убити воини.
— Уф! — повторно възкликна той.
— Следователно твърде е възможно — продължих аз — вашите хора да не са били застреляни от шошоните и от Нана-по.
— Поразяващата ръка говори неразбираеми за мен неща.
— Ти си изпратил писмо до жената на Нана-по, нали?
— Да. И това ли знаеш?
— В писмото искаш за освобождаването на мъжа й до четири месеца да получиш толкова пушки, колкото дни има годината.
— Така е. Кой го е казал на Поразяващата ръка?
— Жената на Нана-по. Аз прочетох писмото ти и дойдох, за да поговоря с теб за тези пушки.
— Значи ти си пратеник на жената?
— Да.
— Уф, уф! Кой можеше да си го помисли, когато те доведоха тук като пленник! Готов съм да чуя какво има да ми казва Поразяващата ръка за пушките, които поисках.
Той ме погледна очаквателно в очите. Отговорих му с най-любезната си усмивка, а после и с думите:
— Убеден съм, че Яконпи Топа има голямо желание да узнае какво ще му кажа по този въпрос, но за съжаление съм принуден засега да го помоля за повече търпение.
— Защо?
— Когато става дума да се откупи пленник, първо трябва да се установи дали той е заслужил пленничеството си. Следователно се налага да ми разрешиш да проверя как стоят нещата.