— Уф! — възкликна той неодобрително.
— И във връзка с това да поговоря с Нана-по.
— Уф, уф!
— А сега чуй особено внимателно какво ще ти кажа: дори и в случай, че ти платя със споменатите пушки, ще ти платя само веднъж.
Върху последните пет думи наблегнах с по-особен тон. Вождът добре ме разбра, но все пак попита:
— Какво иска да каже Поразяващата ръка?
— Ще ти дам пушките едва в мига, когато ми бъде предаден и пленникът.
— Поразяващата ръка да не би да мисли, че ще го измамя?
— Мен сигурно няма да измамиш. Заедно с Нана-по е имало и други шестима бледолики. Къде са те?
— Не знам.
— Добре! Когато говоря за пушките, имам предвид само случая, че Нана-по действително се е провинил в нещо, което трябва да бъде откупено с исканите от теб оръжия. Вече споменах, че все още нищо не е доказано и тепърва е необходимо всичко да се провери. А сега следва и най-важното: към един пратеник трябва да се отнасяте като към свободен човек, но аз съм пленник. Следователно не мога да разговарям с теб за пушките, преди да сте ме освободили.
— Уф! — възкликна Яконпи Топа, безкрайно изненадан от този последен коз, който толкова неочаквано изиграх.
— Да — продължих аз, — ако вашият съвет не реши да ми върне свободата, то за пушките и дума не може да става. Хау!
Един индианец трябва да умее да прикрива чувствата си и Яконпи Топа също положи усилия да не издаде, че бе смутен от моето условие. За да се избави от смущението си, той си послужи с първата хрумнала му мисъл, която му се стори най-подходяща в случая:
— Олд Шетърхенд не бива да се оплаква. Вече го освободих от ремъците и макар да не мога да направя нищо против решението на съвета, все пак и по-нататък ще му докажа, че гледам на него като на пленник само на кървавите индианци.
Той отвори продълговатите вързопи. Вътре бяха пушките на Карпио, на Рост, Шепард, Корнър, Егли, както и на стария Лахнер. Освен това те съдържаха и другите им оръжия, а също и всички останали предмети, които им бяха отнети.
— Пленниците бяха предадени на нас, тъй че на първо време, докато съветът реши участта им, трябваше да получим и тяхната собственост — обясни ми вождът на кикатсите, — нека Поразяващата ръка вземе каквото му принадлежи. После ще решим дали ще има правото да го задържи, или не.
Естествено не чаках да ме подканят втори път. Зарадван, аз посегнах и взех вещите си. Още повече се засили убеждението ми, че нямаше да ни е особено трудно да се измъкнем оттук. След като затъкнах и напъхах всичко в колана и джобовете си, аз казах:
— Яконпи Топа, смелият вожд на кикатсите, постъпва много добре, като ми оказва такова доверие. По-късно ще получи и доказателства за това. Но ще заслужи и още по-голяма благодарност, ако нареди определената за мен колиба да бъде построена за трима души.
— А кои ще са другите двама?
— Двамата млади мъже, заловени заедно с мен. Те изобщо не познават Дивия запад и са толкова болни и отпаднали, че едва ли ще доживеят деня на съвещанието. Освен това и за тях също ти давам честната си дума, че без твоето разрешение няма да напускат лагера до деня на съвещанието. Те са особено добри мои познати.
— Видях ги и поисках да разговарям с тях, но не можаха да ми отговорят. Те са като птици, останали без крила. Но щом ще живеят заедно с Поразяващата ръка, който вече носи оръжията си, то ще е съвсем безполезно да задържам техните пушки и револвери. Та те и бездруго не умеят да си служат с тях.
— Така е. Дали са на едно и също място заедно с другите бели пленници?
— Не. Пете-е, вождът на кървавите индианци, ги държеше отделно от тях, затова и аз ги поставих в различни колиби.
— Ще изпълни ли Яконпи Топа споменатата моя молба?
— Да. Нека Поразяващата ръка дойде с мен, за да му покажа къде се намират двамата бледолики.
Излязохме навън. Между колибите кипеше вече доста голямо оживление. Червенокожите видяха, че пак нося ножа и револверите си, но гордостта не им позволяваше да издадат учудването си. Минахме покрай мястото, където се строеше определената за мен колиба. Тя беше вече почти готова и бе толкова голяма, че не се нуждаеше от разширение, за да побере и моите двама спътници. Те се намираха наблизо в една друга колиба. Вождът не продължи с мен. Той само ми показа жилището им и добави:
— Поразяващата ръка сигурно ще удържи на думата си и няма да предприеме нищо, което аз не бих позволил. Ако иска да ме види, знае къде да ме намери.