— Нямате си представа колко ме е яд, че се случи така. Всичко бяхме скроили тъй чудесно! Вярно, че този глупав хлапак, дето се нарича мой племенник, щеше неминуемо да загине, защото щяхме да го принудим да вади златните проби от дълбоката ледена вода, а туй и дяволът не може да го издържи. Но хич нямаше да е жалко за него. Та нали затова го взех със себе си! Ако резултатите от пробите се окажеха добри, по-късно щях да докарам машини. Дяволите да го вземат! Но дано да успеем по начина, който преди малко обсъждах…
— Мълчете, нито дума повече — прекъсна го Егли. — Такива неща се говорят само шепнешком, защото онзи червенокож негодник отвън като нищо може да долови някоя дума, която да събуди подозренията му. А сега нека видим дали ще можем да поспим в тази мизерна дупка!
Вътре в колибата всичко утихна и аз се отдалечих. Значи все пак Лахнер беше узнал от Корнър и Шепард, че ще трябва да се гмуркат в потока. И този стар грешник се бе оказал толкова безсъвестен човек, че бе помъкнал със себе си Карпио именно за постигане на въпросната цел. Съобщих на вожда, че пленниците действително мислят за бягство, но не съм успял да науча подробности. И тъй като нямах особено доверие на кървавите индианци, помолих го да нареди на своите постове през нощта да си държат очите отворени. Той не само обеща да го стори, а дори ме подкани и аз да участвам в обиколката на лагера и сам да дам съответните указания на пазачите.
Малко встрани от източния край на бивака ни кървавите индианци бяха построили своите колиби от клони и шума. Насочихме се първо към тази страна, за да дадем напътствия на застаналите на пост кикатси. После се спуснахме покрай северната му страна, където недалеч от първите колиби течеше тясно поточе, от което упсароките черпеха необходимата им вода. Там гореше само един огън. След като се отдалечихме от него дотолкова, че около нас стана почти съвсем тъмно, откъм поточето долових съвсем лек шум от плисък на вода. Спрях се и наострих слух. Шумът се повтори, но бе доловим само за моето ухо, защото бе толкова тих, че не беше възможно да привлече вниманието на вожда. Но на мен ми беше познат. Причинил го беше Винету. С него имахме уговорени различни сигнали, използвани според обстоятелствата.
Не биваше да отивам при него, поне не сам, защото бях обещал на Яконпи Топа да не напускам бивака без неговото разрешение. Дали трябваше да повикам Винету да дойде при нас? Докато все още размислях, а вождът учудено ми зададе въпроса защо съм се спрял, точно пред нас апачът изникна като че изпод земята.
— Уф! — изненадано възкликна кикатсът.
Аз сложих длан върху ръката му и го успокоих:
— Нека вождът на кикатсите не се плаши. Днес той ме взе под закрилата си, а сега пък той ще е под моя закрила. Това е Винету, прочутият вожд на апачите.
— Уф, уф! Винету…!
— Говори по-тихо, иначе е свършено с теб! Ще изслушаме какво има да ни казва Винету, а после пак ще се върнем в лагера. Повтарям, че няма от какво да се боиш, защото веднага ще уверя вожда на апачите, че съм напълно доволен от Яконпи Топа.
Намирахме се в доста странно положение. Бях пленник на вожда на кикатсите. Той беше изненадан от Винету на около петдесетина метра от своите воини и ако не се чувствах обвързан с даденото обещание, апачът сигурно щеше да го принуди да ме освободи заедно с Карпио и Рост.
— Моят брат Олд Шетърхенд каза право: от главата на вожда няма да падне и косъм — потвърди Винету с полувисок глас. — Аз бях съвсем близо до лагера и узнах всичко. Най-напред моят брат Олд Шетърхенд ще ми отговори на няколко въпроса, а после ще дойде ред и на Яконпи Топа. Значи моят брат Шарли е дал дума без разрешение да не напуска бивака, така ли?
— Да — отвърнах аз.
— Щом е дал дума, ще трябва да я удържи. А обещанието ти включва ли и двамата бледолики Рост и Карпио?
— Да.
— Твоят Хататитла при теб ли е?
— Да.
— Пете-е, вождът на кървавите индианци, отказа ли се да иска смъртта ти?
— Не е.
— Уф! Имаш ли някакво желание?
— Не, защото знам, че ще изпълниш всичките ми желания и без да е необходимо да ти ги казвам.
— Тогава сега ще се обърна с въпросите си към вожда на кикатсите. Говори се, че воините на упсароките са изровили бойната секира, защото шестима техни мъже са били застреляни от шошоните. Така ли е?
— Да — отговори Яконпи Топа, който все още не можеше да се съвземе от внезапното появяване на апача.
— Къде е станало това?