— Кой позволи на това куче да захвърля ремъците си? Незабавно пак трябва да го вържем!
Настоятелните му думи поставиха Яконпи Топа в доста голямо затруднение. Просто го прочетох по лицето му. Всъщност до започването на двубоя трябваше да остана вързан, но тъй като вече се бях освободил, вождът на кикатсите не се решаваше да поиска подобно нещо от мен. Затова му помогнах да се отърси от смущението си, като отговорих вместо него:
— Воините на упсароките решиха да бъда освободен и ето на, аз съм наистина свободен! Сигурно никой упсарок няма намерение да действа срещу това решение. А ако някой от кървавите индианци се осмели да наруши разпореждането на старите и мъдри воини, то нека сам дойде при мен и да се опита да ме върже с ремъците! Ето го ремъкът, ето ги и ръцете ми!
Никой не се помръдна и аз се отдалечих. Двойният кръг на червенокожите се разтвори, за да ме пропусне, и никой не направи опит да ме задържи. Закрачих право към колибата ни, за да развържа Карпио и Рост, защото, щом аз бях свободен, то и те не биваше да остават по-дълго вързани.
И преди обед и по обед вождът никакъв не се мерна. За да разсеем скуката, ние се разхождахме из лагера и навсякъде хората ни посрещаха добре. Едва ли е необходимо да уверявам читателите, че мислите на всички бяха насочени към предстоящия двубой. В бивака цареше необикновено вълнение.
Не можеше да се предвиди кой ще е победителят и кой — победеният. Понеже враните ми пожелаваха победата, те много съжаляваха, че Пете-е имаше правото да определя оръжията и начина на провеждане на схватката. От само себе си се разбираше, че той щеше да направи избора в своя полза. Червенокожите бяха на мнение, че дори и да бях десет пъти Олд Шетърхенд, пак си оставах бледолик и не можех да се меря с тях нито по ловкост в употребата на индианските оръжия, нито в техния начин на водене на подобни двубои, защото те още от ранна възраст буквално се «срастваха» с лъка, стрелите, ножа и томахока.
Всички тези размисли бяха създали в лагера напрегнато очакване, което ставаше толкова по-голямо и по-мъчително, колкото повече се бавеше Пете-е да огласи условията си. Що се отнася лично до мен, то моето сърце изобщо не ускори обичайния си пулс. Винету ме беше учил да боравя с всички индиански оръжия. Повече едва ли е необходимо да казвам. Винаги беше давал добра оценка на уменията ми да си служа с тях, така че и през ум не ми минаваше да се боя от който и да било индианец. Мисълта ми беше бистра, погледът — ясен, а настроението ми си оставаше ведро. Това хладнокръвие, което нищо не бе в състояние да смути, неведнъж ми е осигурявало превъзходство над моите противници. И до ден-днешен то не ме е напуснало. Просто нищо не може да ме накара да изгубя самообладание.
Часът на двубоя наближаваше и полека-лека индианците започнаха да се отправят към определеното за схватката място. Тогава най-сетне при мен дойде Яконпи Топа. Той беше ходил при Пете-е и вече можеше да ми съобщи условията му. Те бяха следните.
Тъй като ние бяхме трима — а именно аз, Карпио и Рост — схватката щеше да премине в три части. Ако ме убиеха, другите двама щяха да продължат двубоя. Паднеше ли убит Пете-е, бяха определени други двама от кървавите индианци, които щяха да заемат мястото му. Първата част щеше да се състои в юмручен бой и душене, при което противниците щяха да бъдат вързани за едно дърво. Втората част бе близък бой с томахоки, а третата — двубой с по два томахока от известно разстояние.
За схватката, когато щяхме да сме вързани за дървото, се предвиждаше следната подготовка: на определеното за тази цел място се издигаха няколко отделно растящи дебели дървета. Щяхме да застанем от двете страни на едното от тях с лице един към друг и щяха да ни вържат така, че ремъците да минават горе под мишниците ни, а долу — през кръста. Нямаше да имаме никакви оръжия. Трябваше да се победи противника само с ръце. Пете-е го беше измислил така, защото беше убеден, че с неговата огромна физическа сила ще му е лесно да ме сграбчи за гърлото и да ме удуши или пък да ме притисне в ствола и да ме смачка. Ръцете ни щяха да са свободни. Ако ме обгърнеше с лапите си заедно с дървото, можеше да използва цялата си мощ. Но още в мига, когато прозрях намеренията му, аз вече знаех, че нямаше да успее да ми направи нищо. Просто не беше сложил в сметката моя прочут юмручен удар.
Навярно и томахоките беше избрал, защото си мислеше, че ме превъзхожда в употребата на това оръжие. Но Винету бе майстор във всички тънкости на използването му и беше продължил да ме обучава, докато ги усвоих много добре.