Обърнах се, за да се отдалеча. Тогава забелязах Рост бързо да тича към мен. След като се спря, той припряно и възбудено засука с две ръце мустаците си нагоре и ми каза:
— Улучихте го. Дали е ранен?
— Да.
— Ще мога ли да го превържа?
— Не аз решавам тези неща. Попитайте Яконпи Топа! Той понечи бързо да се отдалечи, но аз го задържах:
— Все още не виждам Карпио. Къде е той?
— Още е в лагера.
— Нали щяхте да го доведете?
— Хвърлянето на томахоките започна веднага. Исках да го гледам. Беше толкова завладяващо! Че какво ли може да му се случи в лагера?
— Да, но тъй като все още го няма, започвам да се тревожа за него. Трябва да видя къде е.
И тъй, зарязах Рост и забързах към лагера. Нямах основание да се страхувам, че на приятеля ми се е случило нещо лошо, но дългото му забавяне все пак ме обезпокои. Между колибите не се мяркаше жив човек. Отидох до нашата колиба. Конят ми стоеше там спънат и без да проявява признаци на безпокойство. Значи наоколо всичко беше наред. Надникнах вътре. Нищо не липсваше. Продължих нататък и стигнах до колибата на пленниците. Пазачът им не се виждаше. Хвърлих поглед вътре — тя беше празна. Ремъците, с които са били вързани пленниците, бяха пръснати по земята. Корнър и спътниците му бяха избягали, докато червенокожите гледаха двубоя на живот и смърт. Голямото любопитство бе подмамило дори и пазача да напусне поста си. Но къде беше Карпио? Дали бе имал злата участ да се натъкне на тях? Дали пак го бяха помъкнали със себе си?
Силно се изплаших заради него. Тичешком се върнах до нашата колиба, освободих краката на коня си и се метнах на седлото. Бегълците е трябвало незабавно да потърсят прикритие и затова сигурно се бяха насочили към най-близкия край на гората. Веднага препуснах в галоп натам. Никой не ме видя, понеже мястото на двубоя се намираше чак от другата страна на бивака, а на мен и през ум не ми мина още отсега да вдигам тревога, защото в такъв случай червенокожите щяха вкупом да се втурнат насам и щяха да заличат следите на бегълците. Най-напред открих диря от двама ездачи. Тя бе оставена от мен и вожда на кикатсите, когато бяхме отишли да изпробваме томахоките. Продължих нататък. Появи се и втора диря. Слязох от седлото да я огледам. Тя беше от пет коня и бе направена поне преди половин час. Мили Боже, тези негодници наистина бяха отвлекли и моя Карпио!
Препуснах обратно и вдигнах тревога. Настъпи небивало объркване и олелия. Положих големи усилия да възстановя реда и спокойствието. Вождът веднага заплаши недобросъвестния пазач, че ще го изгони завинаги от племето. Но това нямаше да върне бегълците. Яконпи Топа бе толкова слисан, че не знаеше какво да направи най-напред. Казах му:
— Преди всичко е необходимо да се свършат две неща. Днес не можем да започнем преследването им, понеже слънцето съвсем скоро ще залезе. Но още сега непременно трябва да разберем в каква посока са поели в последна сметка, след като достатъчно са се отдалечили от лагера. Ще тръгна подир тях сам, за да не би някой да заличи част от отпечатъците. Междувременно ти ще свършиш второто нещо. Трябва да се установи какво са взели със себе си — какви коне, какви оръжия, колко и каква храна, както и какви други предмети. Нареди старателно да се провери всичко! Едва след като узнаем това, ще можем да решим какво да предприемем. Засега само едно е сигурно — че непременно ще ги преследвам. Мога да го направя, защото, струва ми се, не съм вече пленник на упсароките, нали?
— Олд Шетърхенд е свободен — отвърна ми вождът.
— Добре! Ще се върна тогава, когато се стъмни толкова, че
вече нищо да не мога да виждам.
Препуснах в галоп, без да изчакам да чуя какво още искаше да ми каже. Първо яздих до мястото, където бях изоставил дирята на бегълците, а после продължих нататък по нея. Тя водеше през Пасифик Крийк, а после извиваше на запад към Литъл Санди Крийк. Все още не бях стигнал до този поток, когато се стъмни. Трябваше да се връщам, но вече бях убеден, че негодниците пак бяха поели в старата си посока към файндинг-хоула.
Когато се върнах в лагера, не научих нищо добро. Никой не знаеше как тези хора са се освободили от ремъците си. В бивака не е имало нито един-единствен индианец, всички са искали да гледат двубоя и ето как на белите им е останало достатъчно време за бягство. Те взели оръжията си от колибата на вожда, отмъкнали и различни други вещи. После си избрали най-хубавите коне. Между откраднатите животни бяха жребците на Пете-е и Яконпи Топа, дорестият кон на Корнър, както и два други чудесни ездитни коня. Липсваха няколко одеяла, а също и барут, олово и месо от колибата, където се съхраняваха различните запаси на племето. Яконпи Топа беше побеснял. Страшно му се искаше да участва в преследването, но нямаше как, защото що за вожд щеше да е, ако вземеше да изостави хората си по време на боен поход. И тъй, принуден беше да остане при тях, но ми предложи двайсет свои воини, за да ме придружат. Помолих го да ми даде само петима. С удоволствие бих предложил на Рост да ме чака в лагера на кикатсите, но това не биваше да става, защото не знаехме как щеше да завърши срещата между упсароките и шошоните, а и самият той нямаше никакво намерение да се разделя с мен. Погрижих се поне да му дадат по-хубав кон от неговия изтощен кафяв жребец. Избрахме си и едно товарно животно. То щеше да носи провизиите и одеялата, които с всеки изминал ден щяха да са ни все по-необходими, понеже по пътя ни нагоре към Фримонт Пийк ни очакваше много по-голям студ, отколкото тук, на по-ниското, във все още зелената долина на Пасифик и Мортън Крийк.