— Well! — засмя се той. — Преди малко ми благодарихте за скастрянето, а сега трябва да го направя аз. Значи сме квит. Но я погледнете ей там, наляво! Идва някакъв конник!
Наистина видях самотен ездач, който явно едва след като ни беше забелязал се бе отклонил от своя път и в елегантен галоп се приближаваше към нас. Макар в момента да беше с лице към нас, от това голямо разстояние не можехме добре да го разгледаме, обаче развяващата се конска грива и неговата дълга коса ми подсказаха кой е.
— Винету!
Щом другите чуха това име, веднага дръпнаха поводите на конете. Аз продължих още десетина метра и също спрях. Апачът ме позна, изправи се на стремената, високо вдигна ръка и извика името ми. Летеше като вихрушка. Щом се приближи, с едно-единствено рязко движение закова жребеца си на място и за няколко секунди остана на гърба му като излят от бронз.
— Шарли! — каза той след малко със сияещи от радост очи, понеже ме виждаше освободен.
— Винету, братко мой! — отвърнах аз и му подадох ръка, която той сърдечно стисна.
Естествено потърсих с поглед пушките си. Винету беше преметнал през рамо Мечкоубиеца, а карабината „Хенри“ и Сребърната карабина висяха на седлото му.
— Уф! Еймос Санел! — усмихна се той. — Значи е станало дума за онази стрелба с облози в Уестън. Кой е другият бледолик?
— Нана-по — отвърнах аз.
— Уф!
Изпитателният му поглед бързо се плъзна по Хилър, но апачът не каза нито дума. После пак се обърна към мен:
— Моят брат не се намира вече при упсароките. Тук виждам диря, по която е тръгнал. Липсва Карпио. Да не би пленените бледолики да са избягали?
— Да, и на всичко отгоре Карпио им падна в ръцете. Отвлякоха го.
— Значи са тръгнали нагоре към файндинг-хоула. Кога е оставена тази диря?
Апачът се наведе от коня, за да я огледа, и след малко продължи:
— Нуждаем се от повече хора. Ще доведа неколцина. Самият Ават Ния, вождът на шошоните, тръгна със своите воини. Те се спускат по Марш Крийк. Нека моите братя продължат да следват тази диря! Ако тази вечер спрат да бивакуват там, където Йист форк се влива в Ню форк, аз сигурно ще ги настигна. Нека моят брат Шарли вземе пушките си!
Той ми подаде оръжията, обърна коня си и отново препусна.
— Какъв мъж! — възхитено възкликна Хилър. Безмълвно в себе си повторих неговите думи, ала в по-друг смисъл и в друга връзка. Да имаш пред очите си неговия великолепен образ и подобие и пак да не вярваш в Бога! Тъй си помислих аз, ала не казах нищо. Продължихме ездата, но очите ни не се откъсваха от апача, докато той най-сетне изчезна далеч на хоризонта.
Колко често през живота си съм имал възможност да се възхищавам на онази велика сила, която по непонятни нам причини и съображения води до изненадващи за нас последствия и събития само защото нищо не сме знаели за нейните подбуди. Често обикновените хора наричат тази сила „случайност“. Така те просто си улесняват нещата. Не се излагаш на опасността заради „бабешките приказки“ за Божията мъдрост да ти се присмиват. Просто за всеки появил се по необясним начин факт казваш, че се дължи на случайността. Не завиждам на привържениците на този възглед. Те се прекланят пред голата случайност, пред някакво си бездушно и безволево Нещо, което не само че не им предлага никаква житейска опора, но ако имат такава, може само да им я отнеме. А колко по-щастлив е човекът, който вярва, че над него бди Божието око, а Божията бащина ръка го води през целия му живот! На случките и събитията по житейския си път той не гледа пренебрежително като на някакви си необосновани и произволни процеси, които са могли да протекат и съвсем иначе, а разбира, че във всичко, което се случва, е заложена някаква скрита в миналото причина, както и мъдро насочено към бъдещето намерение, на което човек може да се осланя с доверие и спокойствие, макар да не е в състояние да прозре неговата същност и цел.
Така и на мен изобщо не ми мина през ума да смятам срещата си с Хилър и със стария Еймос Санел за случайност. Бог беше пожелал да се срещнем. Пътят, който е трябвало да изминат, нямаше да бъде избран от никой що-годе опитен уестман. Той бе толкова изключително труден, че съвсем сигурно някаква чужда воля ги е накарала да го изберат и ги е водила в съвършено права посока през лишените от път и пътека планини от далечните Санд Хилс та чак до тук. Обстоятелствата бяха такива, че двамата е трябвало да се появят тъкмо в този миг и да дойдат тъкмо по този път, за да бъдат точно там, където бяха необходими. Имах чувството, че са ни изпратени по специална поръчка.