— Това не е снегът на настъпващата зима, а снегът на голямата планинска височина. Когато изгрее слънцето, той веднага ще спре. Нека моите братя ме последват.
Тъй като никой не беше останал в бивака, заедно с петимата шошони наброявахме девет души, които, добре въоръжени, лесно можеха да се разправят с Корнър и шайката му. Въпреки че по време на вчерашната си езда се бяхме изкачили толкова високо, все още се намирахме в полите на огромен, забил чело в небето планински купол, чийто връх бе покрит с дълбок сняг. Този сняг осветяваше пътя ни по-добре от оскъдния немощен сумрак на бавно настъпващия ден. Трябваше цял час да се катерим нагоре на зигзаг между безразборно разхвърляните наоколо големи и малки скални късове, докато най-сетне на едно място отново се натъкнахме на нашия поток, там, където той шумно се втурваше и пропадаше в първия дълбок пролом между този хаос от камънаци. Всъщност трябваше да се придържаме все към неговия бряг, но понеже не биваше да ни забележат, се отдалечихме от него, за да преодолеем едно доста голямо свлачище, което ни отне повече от половин час. То се беше образувало вследствие на пролетното топене на снеговете. После се започна изморително катерене по доста дълга, стръмна, гладка и хлъзгава скала, доста приличаща на покрив върху целия каменен масив, в чийто горен край спряхме, за да дадем възможност на Рост да поотдъхне.
Според думите на Винету се бяхме озовали на една и съща височина с файндинг-хоула, към който предстоеше да се промъкнем изключително предпазливо. На помощ ни се притече започналият тук значително по-силен снеговалеж. На петдесет крачки не се виждаше нищо. Оттук нататък, кажи-речи, на всяка крачка се срещаха улеи, издълбани от снежната вода, които трябваше да прехвърляме или да заобикаляме. Прекатервахме се през какви ли не скали и газехме из места, покрити с тиня, и това продължи, докато най-сетне се добрахме до една изпречила се пред нас каменна стена, която имаше многобройни пукнатини и бе силно изветряла. Зад нея се намираше нашата цел. Вляво пред нас забелязахме тесен пролом, разсякъл скалата по права линия от горе до долу. Винету посочи натам и ми каза:
— Ето това е пътят на водата, когато се отбие от файндинг-хоула. По-надолу тя пак се връща в старото си корито.
Започнахме да се катерим един подир друг колкото можехме по-безшумно все нагоре по тази каменна стена, използвайки всяка издатина, докато се озовахме до горния й ръб, проточващ се пред нас като бруствер с височина колкото човешки бой. Там в скалата имаше пукнатини или от нея бяха отчупени късове. През тези места можехме удобно да надничаме и пред очите ни най-сетне се разкри мястото, където се намираше файндинг-хоулът. Снегът валеше също тъй нагъсто, както и преди, но все пак можехме всичко да различаваме твърде ясно, понеже онази част от разкрилата се гледка, която по разбираеми причини най-силно привличаше вниманието ни, бе на около десетина крачки от нас.
Представете си една отвесна каменна стена, висока стотина стъпки, в която сякаш нарочно е изсечена гигантска стълба, предназначена за краката на някой великан. Стъпалата й се врязваха все по-навътре и водеха все по-нависоко, чак до покритото със сняг било. Тази стълба е била издълбана в течение на хилядолетия от поток, чиято вода е падала надолу, скачайки от стъпало на стъпало, като така е образувала верига от водопади, разположени един над друг и един зад друг във формата на типична каскада. Можехме да различаваме ясно само първите, най-долните стъпала, защото по-високите се губеха далеч в сумрака между скалите. А те съдържаха злато. Част от тях водата бе превърнала в пясък и го беше отнесла със себе си, но по-тежкото злато бе оказало съпротива на водните талази. Тя е била толкова по-малка, колкото по-дребни и по-леки са били зрънцата и люспите, обаче колкото по-едри и по-тежки са били златните късчета, толкова по-значителна е била съпротивата им. Недалеч от мястото, където потокът изскачаше от скалата, той минаваше над дълбока дупка в коритото си. Силата на водата е била достатъчно голяма, за да отнесе със себе си лекия златен прах и люспи, ала по-големите зърна и нъгитсите са падали в нея. Това е продължило столетия и хилядолетия. Подводната дупка се напълнила само с по-едри късчета самородно злато. И така файндинг-хоулът бил готов.