— Защо? — попитах го, като се помъчих да не издам смайването си от неговото твърдение.
— Изобщо не беше нужно да отивам за револвера си, защото съм имал в джоба си такова оръжие. То се оказа твое.
— Нима е възможно?
— Да! Когато се върна от съвещанието, ти ни развърза ремъците. Нашите оръжия лежаха в колибата. Ти затъкна твоите два револвера. Ние седяхме толкова близко един до друг, че се допирахме. И тогава някак си единият от твоите револвери е попаднал в джоба ми. Ако го знаех, щях да остана да гледам двубоя. Както виждаш, и в този случай поради чужда вина попаднах в ръцете на онези кожодери. Винаги си бил склонен към вършене на подобни грешки и недоразумения. Но не го приемай като упрек, защото за нищо на света не бих искал да те огорча. А сега яденето ме измори. Мога ли да поспя?
Настаних го да легне по-удобно. Без да се събуди нито веднъж, той спа, докато следобедът се преполови. Тогава при нас дойде Рост. Беше го изпратил Винету, за да ме смени, в случай че искам да се върна при файндинг-хоула. Естествено така и направих. Горе пред очите ми се разкри гледка, която щеше да ме изненада, ако не бях подготвен от Рост. Апачът и Еймос Санел седяха край находището, а Корнър, Егли и Шепард усърдно се занимаваха с изчерпването на водата от дупката. Тъй като не разполагаха с подходящи съдове, това ставаше с помощта на одеялата. Те ги потапяха във водата и след като добре се наквасеха, ги изваждаха и изцеждаха. Хич не им завиждах за тази работа, която бяха принудени да вършат, защото температурата на потока беше близо до точката на замръзване. Без да продума, Винету ме посрещна с онази своя лека усмивка, която при него заменяше шумното весело настроение. Старият Санел също се подсмихваше доволно и развеселено. Той държеше пушката си в ръка и когато според него работата не вървеше достатъчно бързо, прикладът й ръгваше този или онзи в ребрата, което значително ускоряваше действията им.
Човек лесно може да си представи физиономиите на тримата „водочерпци“. Вътрешно те кипяха от безсилна ярост, но не се осмеляваха да кажат нито дума, защото прикладът на Санел ги беше вече поучил, че всеки невъздържан изблик на чувства води до твърде болезнени последствия. Затова цялата работа вървеше с такова безропотно усърдие, което можеше само да ни радва. На отсрещната страна на хоула шошонът надзираваше стария Лахнер, който за мое тайно удоволствие също бе принуден да участва в това похвално дело. Той изгребваше водата с голямата си шапка, и то с такова старание, по което можеше да се заключи, че индианецът притежаваше някаква особено голяма дарба да поощрява към труд мързеливи работници.
Дупката беше доста дълбока и широка и макар че четири чифта ръце работеха толкова чевръсто и неуморно, нивото на водата спадаше бавно. Винету ни увери, че сигурно ще изминат два дни, докато се покаже дъното. Когато водата не можеше вече да бъде достигана с ръце, наложи се да вържат одеялата с ремъци и с тяхна помощ да ги спускат и изтеглят нагоре, което естествено забавяше работата.
Привечер се върна Те-е заедно със своите шошони и ни съобщи, че бледоликите незабавно продължили да яздят по пътя си, но това, разбира се, не можеше да ни заблуди. После дойде време да преустановим изпразването на дупката. Индианците взеха да носят оръжията на пленниците, на които завързахме очите. Всеки от тях бе поведен от един индианец към бивака ни, а това ни отне доста време. В котловината им дадохме храна, а после им разрешихме да легнат вързани и да спят, обаче без да махнем кърпите от очите им. Не биваше да узнаят къде се намират. През нощта при тях остана един пост. На следващото утро ги заведохме до горе, за да продължат работата. Използвахме същия начин, по който ги бяхме свалили до лагера. Времето се беше променило. Духаше силен, пронизващ вятър и свиреше между скалите. Винету стана много замислен и сериозен. По обед той извика Те-е при себе си и му каза:
— Конете трябва да се отведат оттук, но едва утре рано сутринта. А сега нека моят брат вземе още един воин и двамата да отидат до Па Варе, за да проверят колко хранителни запаси има. Необходимо ни е да го знаем, в случай че се наложи да потърсим там убежище.
Без да възрази каквото и да било, съгледвачът избра един от шошоните и двамата се отдалечиха.
Този ден нашите недоброволни работници зъзнеха толкова силно, че старанието им се удвои, само и само малко да се постоплят. Привечер се повтори странната „разходка“ до бивака ни. През нощта Те-е се върна и ни съобщи, че в Па Варе петима души можели да останат около месец, но не и по-дълго, освен ако не се предложел някой случай да убият дивеч. Самият той открил следи от мечка. Вероятно било наоколо да се намират и други животни, които са закъснели да напуснат високите планини.