— Нека моят червенокож брат си почине до настъпването на утрото и после да потегли с конете. Само че след шест дни ще трябва пак да дойде тук, ако междувременно зимата все още не е настъпила. Но ако тя ни връхлети, нека тогава Ават Ния изчака, докато снегът улегне и се втвърди, и едва след това да ви изпрати със снегоходки, за да ни вземете.
Много ми се искаше да поверя Карпио на индианците, ала той бе твърде слаб за такава напрегната езда и освен това не искаше и да чуе да се раздели с нас. В ранни зори шошоните поеха на път заедно с всичките коне, за които бе крайно време да се махнат оттук, защото вече нямаха никаква храна. И така останахме с четиримата пленници. Тъй като Шарана не влизаше в сметката, бяхме четирима на четирима.
Този ден приключихме с изчерпването на водата. Стигнахме до дъното на хоула, което, както изглеждаше, бе покрито с речен чакъл и тинест нанос, които заедно образуваха тъмна маса, подобна на гъста каша. За да я извадим, започнахме да спускаме на смени нашите любезни работници. Едно нарязано одеяло ни послужи като транспортно средство за споменатата каша. Очаквахме първата проба с огромно напрежение. Единствено Винету остана напълно спокоен. А тя имаше вид на дребен чакъл, примесен с кал и тиня, но бе много тежка. Докато апачът остана при хоула, ние отидохме до потока, за да отмием калта. Щом това стана, видяхме, че лъснаха късчета чисто злато с големина от грахово зърно до ломбардски лешник. Тази гледка ме зарадва, но запазих пълно спокойствие. Но не беше така със Санел и особено с Рост. Бившият оберкелнер изпадна в такова възбудено състояние, че положих големи усилия да го накарам поне да мълчи. Негодниците изобщо не биваше да научат стойността на находката ни. Те си мислеха, че истинският златен пласт се намира по-надълбоко и че в тинята, която вадеха, имаше само по някоя и друга незначителна мостра. Оставихме ги да се самозалъгват и продължихме да изсипваме всичко в коритото на потока под голямата дупка. А те заработиха вече, кажи-речи, доброволно и с удвоено усърдие. Беше ги хванала златната треска. Ето как до настъпването на вечерта извадихме значително количество от калната златоносна маса и се завърнахме в бивака си много доволни.
През целия ден бе валял слаб сняг, без да спре, и докъдето ни стигаше погледът, планините бяха побелели. На следващото утро не се виждаше нито една-единствена снежинка, обаче ниско долу под нас като че бе разпростряна дебела пухеста завивка от бял памук.
— Уф; — обади се Винету. — Зимата е дошла! Там долу продължава да вали такъв сняг, че всичко остава скрито от погледите ни. Трябва да побързаме, иначе ще ни е невъзможно да се доберем до Па Варе.
И този ден златната треска не остави мъжете на мира. Четиримата пленници работеха без прекъсване, макар че, кажи-речи, се бяха вцепенили от студ. Карпио бе останал в бивака съвсем сам. На следващото утро бяха работили само два часа, когато изведнъж Корнър, който в момента се намираше в дупката, каза, че речният чакъл и тинята се били изчерпали и се показвал главният пласт, а той бил значително по-твърд от предишния. Извадихме го от дупката и на негово място с помощта на едно ласо спуснахме Винету. Когато той се изкачи пак горе, лицето му бе съвсем безизразно. Вързахме пленниците и ги оставихме легнали на земята на известно разстояние от потока, за да не могат да наблюдават какво правим в неговото корито. После Винету извика Санел да му помага и двамата се отдалечиха.
Подозирах, че имаше намерение да върне водата в старото й корито и наистина видях, че не съм се излъгал. След по-малко от десетина минути тя пак потече, макар и отначало доста слабо. Дупката започна да се пълни. Щом пленниците видяха това, нададоха силни викове. Постепенно струята се засилваше. Когато дупката преля, водата потече през натрупаната в празното корито кална маса. Ние стояхме наблизо и гледахме. Шепнешком Винету ни каза да кротуваме и да мълчим, за да не издадем какво ще видим. Водата отнесе калта и тинята, а тежкият метал остана на дъното. Така потокът ни отне трудната работа по промиването на златото. Тъй бе пожелал Винету. След около половин час всичко излишно беше отмито и на разстояние от три метра дъното на потока се покри със злато, което примамливо блестеше. Необходимо бе само пак да отбием водата, за да приберем чистия добив от файндинг-хоула.
Винету му обърна гръб и привидно разочарован и навъсен, каза достатъчно високо, за да го чуят и пленниците: