— Уф! В тази дупка няма нищо. Още днес си тръгваме! Той, който никога не изричаше някоя неистина, и този път не излъга. В дупката действително нямаше нищо, защото всичкото злато лежеше недалеч от нея на дъното на потока.
— Да не сте полудели? — извика Корнър. — Трепахме се като грешни дяволи и сега, когато стигнахме до истинския златоносен пласт, да преустановим работа и да си вървим?!
Винету се приближи до него, спря се, замислено го погледна право в очите и попита:
— Ами ако бяхме намерили злато, щяхме ли да ви дадем от него? Не! Зимата е вече тук! Тръгваме си, за да избегнем смъртта или от глад, или от измръзване. Ще ви вземем с нас, за да ви спасим.
— Не. Не искаме! Остави ни тук! Върнете ни оръжията и ни обяснете как отбивате водата на потока.
— Наистина ли имате такова желание? Но тук ще загинете.
— Няма, няма, оставаме! — извикаха и четиримата в един глас.
— Уф! Заслужавате да умрете, но не ние ще сме вашите съдии. Нека великият справедлив Маниту ви накаже! Утре сутринта ще ви освободим и ще станете собственици на файндинг-хоула. Да бъде вашата воля! Ако това доведе до гибелта ви, сами ще сте си виновни. А сега елате с нас в лагера! Този път ще видите къде се намира. Няма да ви завързваме очите.
С каква радост тръгнаха те надолу за последен път като наши пленници! Тайно в себе си сигурно ни се надсмиваха за нашата мнима глупост. В котловината ги вързахме и пак им закрихме очите с кърпи. Старият Санел, на когото можехме да имаме пълно доверие, остана при тях и Карпио. А ние, другите трима, взехме няколко одеяла и пак поехме към файндинг-хоула. Там отново отклонихме водата и събрахме нъгитсите в одеялата. Златото бе толкова много, че и тримата с мъка носехме товарите си. После се отправихме към лагера, без да връщаме водата в коритото на потока. В бивака не развързахме одеялата, защото все още Карпио не биваше да вижда златото. Сигурно в радостта си щеше да издаде всичко на пленниците. След това Винету повика Санел и двамата се спуснаха далеч надолу, за да потърсят подходящ дървен материал за направата на индианска шейна.
Трябва да отбележа още, че този ден имаше доста силен снеговалеж, но нямаше вятър. Двамата се върнаха едва късно вечерта. Бяха намерили каквото бяха търсили и малко по-нататък пред скалите стоеше вече готовата шейна. Легнахме да спим, но до сутринта се сменяхме да стоим на пост. Първо закусихме, а после изнесохме от котловината всичко, което беше наше, и го натоварихме върху леката, но изкусно изработена шейна, чиито отделни части бяха свързани само с ремъци. Когато ни остана само още да вземем Карпио, ние отново влязохме между скалите и Винету се обърна към пленниците:
— Винету, вождът на апачите, ще удържи на думата си. Ние напускаме това място. Ще ви развържем. Ей там има месо за два дни. Ще вземем оръжията ви с нас на известно разстояние, за да не можете да стреляте по нас. След един час елате да си ги вземете. Изкачите ли се после до файндинг-хоула, ще видите, че коритото е празно и сами ще разберете как се отбива и връща водата. Нека Маниту реши какво ще става по-нататък с вас! Хау!
Санел развърза ремъците на пленниците и каза на Шепард:
— Този път се отърва леко, негоднико! Но паднеш ли ми още веднъж в ръцете, ще си разчистя сметките с теб, мизерен крадец на пушки такъв! Ще ти подаря пушкалото, което носех досега, а ще взема моята „Ролинг“. Мешърс, пожелавам ви успех с вашия файндинг-хоул!
За да не се измокри Карпио, ние го изнесохме на ръце и го сложихме на шейната пред пълните със злато вързопи. Загърнахме го добре в одеяла. След това бавно започнахме да се спускаме по стръмния планински склон. Когато измина около четвърт час, оставихме оръжията на бившите си пленници върху една открита скала и продължихме пътя си, предоставяйки престъпниците на Божието наказание. Естествено Карпио не пророни нито сълза заради раздялата с „любимия“ си чичо.
Колкото по-надолу слизахме, толкова по-дебела ставаше снежната покривка. Макар че избирахме най-плитките места, често си проправяхме път с голяма мъка. Когато стигнахме границата, откъдето започваха горите, заваля толкова гъст сняг, че можехме да виждаме едва на десетина крачки пред себе си, но поне не беше толкова студено, както горе по голите скалисти височини. Тъй като това бе единственият път, а Уели, Хилър и Райтер също бяха тръгнали по него, трябваше много да внимаваме да не се натъкнем на тях, в случай че ни бяха поставили засада, за да ни отнемат златото.
Впрочем, никак не беше изключено съвсем скоро и бившите ни пленници да започнат да ни преследват. Ние не си бяхме губили времето да събираме и най-дребните златни зрънца. А когато негодниците отидеха при потока, където бяхме отмивали калта и тинята, те сигурно щяха да видят блещукащото злато в коритото му и нямаше как да не разберат, че сме изпразнили хоула. Тогава бе съвсем близко до ума да решат да тръгнат по петите ни, още повече че престоят горе с всеки изминал ден ставаше все по-опасен. И така, трябваше да си отваряме очите на четири, защото на всичко отгоре и шейната ни оставяше ясна диря.