— Да.
Изобщо не се изсмях. В тона му имаше нещо завладяващо и повелително. Както казват, имало случаи, когато умиращи хора са придобивали ясновидски способности. Внесох го вътре. Другите все още не бяха заспали. Накарахме Рост да остане при Карпио. Винету и Санел изявиха готовност да дойдат с мен.
Звездите осветяваха пътя ни. Огънят, който непрекъснато поддържаха отсреща, беше угаснал. Тръгнахме да заобикаляме северната част на езерото, придържайки се близо до скалите, защото там трудно можеха да ни забележат. Насреща светлееше огромна снежна маса, която се бе срутила отгоре заедно с тежки отломки от скалите и както най-после успяхме да различим, убежището на враговете ни бе изцяло затрупано. Дотук Карпио ми беше казал истината.
По едно време дочух шум от трошене на кости. Сигурно това беше нашата гризли. Предпазливо се промъкнахме още по-напред. В края на лавината видяхме на фона на белия сняг да се откроява тъмният силует на мечката, която дърпаше насам-на-там някакъв предмет и шумно дъвчеше. Дали не разкъсваше човешки труп? Изправихме се и закрачихме към нея. Тя ни видя и веднага се изправи на задните си крака. Разнесоха се три изстрела. Единият беше мой, другите два на Винету. Гризли се извъртя настрани, падна на земята, преобърна се веднъж и остана да лежи неподвижно.
— Мъртва ли е? — попита наблизо предрезгавял от ужас глас. — Мешърс, измъкнете ме! Моля ви в името на Бога!
Предпазливо се приближихме до мечката. Беше мъртва. Само три крачки разделяха две стърчащи изпод снега и каменните отломки човешки тела. От едното се виждаше главата, а от другото само гърдите, тъй като главата липсваше. Тя беше смазана и изядена от гризли. Все още живият човек беше Хилър. Той дори не беше ранен, понеже мекият сняг го беше запазил невредим, обаче тежки късове от скалата му пречеха да се измъкне. Убитият от мечката беше Егли. Отърколихме най-големия камък настрани и изправихме Хилър на крака.
— Слава Богу! — с мъка промълви той. — Никога… никога няма да забравя какво направихте за мен! Не съм страхливец, но през този половин час ми се стори, че изживях смъртния страх на цяло столетие. С Егли стояхме на пост пред нашия заслон. И ето че ненадейно падна лавината и ни затрупа. Не съвсем, но нямаше как да се измъкнем, защото камъните бяха твърде тежки. И тогава дойде мечката. Цяла вечност избира кого да изяде от двама ни. Душеше ту Егли, ту мен. Усещах горещия й зловонен дъх. Най-сетне реши да започне с него. Между страшните й зъби черепът му изпращя и стана на каша. Гризли винаги си избира най-напред мозъка. Но аз все още не бях спасен. Всеки миг можеше да се насочи към мен. Беше ужасно, толкова страшно, че изобщо не мога да го опиша! Тогава дойдохте вие, мешърс, и аз бях спасен. Слава Богу!
— На кого благодариш? — попитах аз. — На Бог ли? Нали, доколкото си спомням, вярата в Бога беше детинщина?!
— Мълчи! Моля те в името на Бога! В най-страхотната вечност, която изживях между живота и смъртта, аз ясно разбрах какво престъпление, какъв грях съм извършил. Спасете затрупаните хора в заслона! Няма да мога да ви помогна, защото цялото ми тяло трепери.
Той седна на земята и закри лицето си с длани. Както можеше да се предположи, снежната и каменна лавина се беше стоварила и върху издадената от скалата широка плоча, образуваща покрива на заслона, която, разбира се, се беше срутила. Изпод снега и развалините на каменното убежище дочухме глухи сподавени викове. Започнахме да разчистваме каквото ни беше по силите, за да се доберем до все още запазената част на помещението, където несъмнено се намираха оцелелите хора. Тази работа бе не само изморителна, но и опасна, защото още беше нощ и ту тук, ту там продължаваха да падат камъни. Ала призори все пак успяхме да си проправим път към вътрешността. От известно време и Хилър ни помагаше.
Първият, който излезе, беше старият Лахнер. Щом видя кой го е освободил, той не каза нито дума. В неговите очи ние бяхме хора, които не заслужават никакви благодарности. После изпълзяха Райтер и Уели. И те бяха здрави и читави. Изглежда, бяха забравили всяка вражда и ни стиснаха ръцете. Тогава отвътре долетяха сърцераздирателни вопли и стенания, но беше извънредно рисковано в такава тъмница да се опитаме да пропълзим до мястото, откъдето идваха. Изпратих Санел да отиде до нашето жилище и да донесе няколко борини. След като ги донесе, запалих една от тях и се промъкнах в отвора.
Най-напред видях Корнър. Беше мъртъв. Острият ръб на една отломка от скала бе смазала гърдите му и се бе отърколила настрани, поради което трупът му изобщо не беше затрупан. За всеки случай претърсих джобовете му и между някои предмети без особено значение намерих две депозитни разписки. Прибрах ги, защото бяха издадени за суми, получени от престъпниците при продажбата на златото, ограбено от Уотър и Уели. Продължих да пълзя по-нататък, докато най-сетне се добрах до стенещия човек. Беше проповедникът, който бе получил толкова тежки наранявания, че беше немислимо да бъде спасен. Макар че стенеше, той беше в безсъзнание. И през ум не ми мина да го щадя. Разтърсих го, защото исках да му задам един въпрос. От доста време в мен се бе породила една мисъл и исках да се уверя дали съм на прав път. Той дойде в полусъзнание и неразбиращо втренчи поглед в мен.