— Споменахте за «издателските пари».
— Да, вярно, но то е друго нещо, за което изобщо все още нищо не знаете. Че каква връзка има с вашите трийсет талера? Или не бива да ми казвате?
— Естествено, че мога да ви кажа! И тъкмо вие, господин кантор, сте човекът, на когото ще разкажа всичко с най-голямо удоволствие!
Докато му обяснявах, силно развълнуван, той крачеше нагоре-надолу из малката си стаичка, а щом свърших, възкликна:
— Трийсет талера, цели трийсет талера за едно стихотворение, за… колко бяха строфите?
— Трийсет и две четиристишия.
— Значи само четиристишия! Това прави двайсет и осем гроша за строфа и седем гроша за всеки ред! И на всичко отгоре честта да извоюваш първата награда! А аз си въобразявах, че върша кой знае каква… е, почакайте малко! Знаете ли стихотворението си наизуст?
— Да.
— Кажете го! Искам веднъж да чуя едно стихотворение, спечелило първа награда от трийсет талера!
Докато той продължаваше енергично да се разхожда нагоре-надолу, аз застанах в единствения свободен ъгъл и започнах да декламирам:
— Чакайте, чакайте! — припряно ме прекъсна той. — Стихотворението ми изглежда хубаво, даже много хубаво, но трийсет и два куплета… това е твърде дълго. Трябва да ви кажа нещо и не мога да чакам, докато стигнете до края му. Ето, я погледнете тук! Познато ли ви е това?
Той ми подаде печатна нотна тетрадка и впери в мен изпълнения си с напрежение поглед. Беше партитурата на мотет, където различните щимове бяха отделно отпечатани. Зачетох началото на текста: «Виж, възвестявам ви голяма радост…»
— Не четете това, не това, а заглавието! — нетърпеливо настоя той.
Изпълних желанието му и се стреснах, но от радост, защото беше моят мотет, изчезнал по толкова необясним начин.
— И това е нещо, и това е нещо, нали? — тържествуващо каза той. — Напечатаната музикална композиция е далеч-далеч по-ценна от отпечатаното стихотворение. Всеки може да съчини някое стихотворение, като изсмуче няколко рими от пръстите си, ама композиция — това е съвсем друга работа. Нея не можеш да я изсмучеш от пръстите си, тя идва от другаде! В този случай човек трябва да е научил нещо повече и преди всичко да е имал много свестен учител. А добри и свестни учители могат да бъдат само господата кантори, които умеят да свирят на орган и да ръководят църковния хор. Църковната песен е най-възвишеното…
— Но, моля ви, господин кантор — прекъснах аз словоизлиянията му, — безкрайно съм учуден. Не съм композирал мотета, за да бъде отпечатан. Исках просто само да се упражнявам и той трябваше да си остане в чекмеджето. Но после внезапно изчезна. Как е попаднал в ръцете ви и откъде знаете, че аз съм го написал? Името ми липсваше върху оригинала.
— Вярно, съвършено вярно — засмя се той. — Но наистина ли си мислите, че не познавам почерка ви, както и почерка на Крюгер?
— Крюгер ли? — попитах аз. — Кой Крюгер имате предвид?
— Глупав въпрос! Естествено Крюгер, който преди време беше принуден да ви отстъпи първото място по успех заради вашата работа върху квинсептакорда. Искал е да си отмъсти, но сега ще го накажа, като го накарам да се пръсне от яд!
— Все още не ви разбирам.
— Тъй ли? Иначе не загрявате толкова бавно. Е, тогава ще трябва веднага да ви покажа две други неща. Поне на едното вероятно ще се учудите или пък и ще се ядосате. Ето най-напред това! Чий е почеркът?
Той ми подаде голям плик с пощенско клеймо, върху което беше написано името му. Нужно ми бе да хвърля само един поглед, за да мога да кажа:
— Писал го е Крюгер. Веднага се разбира.
— Да. Този тип дори не се е потрудил да си преправи почерка. Вероятно си е помислил, че ще захвърля плика, без да го погледна. А сега разгледайте внимателно това!
Беше партитурата на моя мотет. След като хвърлих само един бегъл поглед на петолинията, не открих какво имаше предвид. Тогава той ми обърна внимание на следното:
— Поставете хартията срещу светлината и ще забележите местата, където е трил с гума.
— Какво? Изтрил е някои места?
— Да, трил е, за да нанесе нарочно някои грешки. Смятам, че намеренията му са ви ясни!